Той се приближи до не много голямата порта и похлопа направо с юмрук. Скоро нечии женски глас попита отвътре.
- Кой е?
Яне се стъписа. Не знаеше какво да каже за себе си. Не беше решил какво да попита.
- Казвам се Яне. Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол. Можете ли да ме упътите?
Ill том “Хайдут
125
11 глава “Бачкьой “
- Кого търсиш? - попита отново гласът.
- Кой е? - до женския глас се чу мъжки. Явно стопанинът на къщата беше застанал редом до жената, от другата страна на портата. - Кой си и какво искаш? - гласът на мъжа проехтя силно и категорично. По всичко си личеше, че човекът е властен и не е свикнал да му възразяват, отговарят или да не изпълняват думата му.
Яне реши да се подчини на този глас. Освен това не беше направил нищо лошо и нямаше от какво да се притеснява.
- Аз съм Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол.
- Откъде познаваш уста Манол? - попита гласът отвътре. После Яне чу как резето на вратата се отмести и портата започна бавно да се открехва.
- Той строи една черква на моя род.
- Кога беше това? - попита гласът. Портата се отвори и там се появи мъж, малко по-висок от Яне, с къса, черна, четинеста коса. Мъжът имаше дебели, стърчащи настрани мустаци, които се изтъняваха към върховете, но без да завиват краищата си нито нагоре, нито надолу. Страните на мъжа също бяха обрасли с гъста четинеста брада, която му придаваше още по-заплашителен вид. Човекът беше без шапка, а главата му беше кръгла. Някак кръгло и стегнато беше и цялото тяло на човека. Под ризата му Яне, като вече опитен пехливан, забеляза облите и стегнати като камъни мускули. По всичко си личеше, че стопанинът на къщата цял живот е вършил тежка работа. Освен силата, си личеше и неговата вдървеност. Без да го е виждал никога досега, Яне вече си представи как би се борил мъжът. Той беше виждал и друг път такива хора. Те бяха изключително стегнати и силни, но слабото им място беше гъвкавостта. Яне вече си представяше с каква техника би хвърлил мъжа, когато гласът му го стресна.
- Та кога казваш беше това?
- Преди около година, година и нещо.
- Къде?
Яне се учуди, защо мъжът го разпитва толкова подробно. Учуди се какво иска той от него.
- Недалеч от тук, в равнината, близо до Боляровия хан - отговори предпазливо.
- Боляровия хан казваш - каза мъжът и подръпна единния край на дългия си мустак. Това явно трябваше да покаже, че той се е замислил дълбоко. - Имаше такова нещо - потвърди мъжът.
Яне през цялото време чувстваше нещо заплашително в поведението на мъжа, затова му се искаше по-бързо да продължи търсенето. Той беше грижливо скрил ятагана си и не би могъл бързо да извади прекрасното оръжие. Това беше единственото оръжие, което му беше оста
Токораз Memo
126
Ятаган и Меч
нало. Вярното куче беше седнало от лявата му страна и изглеждаше, че е отпуснато и някак разсеяно се оглеждаше, но Яне знаеше, че само да даде команда или ако някой замахне срещу него, Буря на мига ще реагира и ще скочи срещу човека, дръзнал да направи това.
Вместо да го насочи и изпроводи да търси къщата на уста Манол, човекът се отмести, посочи навътре и каза:
- Ха влизай, момче.
За момент Яне се поколеба. Той не беше очаквал такова нещо. Мина малко време преди да овладее стъписването си и да прекрачи портата.
- Аз търся уста Манол - смотолеви Яне, докато влизаше.
- Спокойно! Спокойно! Това е домът на уста Манол. Ти как се казваше?
- Яне. Аз съм Яне Боляров.
- От Боляровите.
- Аха! - поклати глава момчето.
- Защо си дошъл? Защо го търсиш? Къде са вашите?
- Сам съм - каза Яне. После спря да говори. Искаше да се види с майстора. Нямаше смисъл да говори с тези непознати.
Мъжът усети нежеланието на момчето да говори и го остави на мира, тръгна и влезе през една ниска вратичка. Яне остана до едно дебело дърво. Огледа го, това беше смокиня. Буря седна до ствола й, като нервно продължаваше да се оглежда.
Мина доста време преди отнякъде да се появи жената, която започна да го разпитва дали е гладен и жаден. Яне отказа и търпеливо продължи да чака майстора. Сърцето му се беше свило. Не знаеше на къде да поеме, ако майсторът не се прибереше или ако не искаше да остане с него. Наистина той му беше отправил предложение, но то беше преди толкова много време.
Когато вратата се отвори и там застана майстор Манол, сърцето на Яне трепна. Той веднага го позна. Майсторът също го позна, усмихна се и видимо се зарадва. После, без да пита Яне за каквото и да е, го покани да влезе вътре. Той се държеше така, все едно че знае всичко. Вечерята беше обилна, в чест на госта. Всички обръщаха особено внимание на младото момче, жените му предлагаха най-вкусните мръвки и дебели комати хляб. След като хапнаха, масата беше “вдигната” и отнякъде се появи едно шише с ракия. Очите на мъжа, с кръглата глава и с мустаците, блеснаха. Сега той вече не се струваше на Яне толкова страшен.