- Ти пиеш ли вече ракия? - попита Манол.
Болярови не даваха на децата да пият вино, а какво оставаше за ракия. Най-много при някакъв повод и на празник да пийнат по една малка чашка. Въпреки че не пиеха, бяха признати за майстори, които правят хубаво вино и ракия. Немалко от хората пътуваха до Боляровия хан
Ill том “Хайдут
127
II глава “Бачкъой”
не толкова да спят в него, колкото да опитат прочутата ракия и вино на стопаните.
Въпреки че не беше пил ракия, Яне беше близвал и му бяха обяснявали как да разбира дали ракията е добра, или не чак толкова.
- Тази обаче е люта! - каза мъжът с кръглата глава, на когото всички казваха Кара Тозю. Яне знаеше, че Тозю е името, с което наричат по на-родному тези, които църковно бяха кръстени с името на Спасителя - Христос. Кара на турски означаваше “черен”, така че името на мъжа можеше да се преведе като Черния Христос. Като разбра това, гърбът на Яне настръхна. Никога досега не беше чувал по-зловещо име. Кара Тозю, Черен Христос, какво можеше да бъде това? Как ли ще изглежда Черния Христос? Всички тези мисли се сториха на Яне светотатствени. Той близна лютата ракия и тя запари в устата му. Манол и Кара Тозю го гледаха втренчено. Яне не искаше да оставя у тях впечатлението, че е малък и несериозен. Следващата глътка беше голяма. Огнената течност се разля в устата му и го задави. Той си наложи и преглътна. Парещата течност се разля по гърлото му и се ливна надолу, запари на корема му и накара от очите му да потекат сълзи. Мъжете не издържаха и се разас-мяха. Яне се чувстваше унизен, но не можеше да спре сълзите си. Имаше чувството, че ракията изгаря вътрешностите му.
- Жена, дай вода! - извика майсторът.
- Виж как се зачерви главата му! - викаше Кара Тозю и се смееше, като се превиваше от смях.
Скоро на двамата мъже им мина и вече не се занимаваха с момчето, но това не означаваше, че неговите мъки бяха свършили. Скоро ракията се разля из тялото му и му се зави свят. Той неведнъж беше виждал пияни хора. Все още беше жив споменът му от магерницата и как тогава Йосиф Брадати и Инокентий го бяха напили. Чувстваше се зле. Сега разбра, че пиянството от ракията и от виното са различни. Опита се да стане, за да отиде по нужда, но е учудване откри, че краката му се преплитат и той се спъва. Опитите му да бъде стабилен го караха още повече да се клатушка. Жените го подхванаха и му помогнаха да излезе, за да запазят достойнството му. Колкото и да беше деликатно положението, колкото и да беше малък, жените знаеха, че някой ден той ще стане мъж. За да не се срамува сега от себе си, те се опитваха да му помогнат. Яне излезе навън. Буря все така стоеше седнала до ствола на смокинята. Навън вече беше настъпил пълен мрак, а леденият ветрец го прониза и го накара да затрепери. Това проясни главата му. Остана още малко навън и се почувства малко по-добре. Искрено съжали, че се беше направил на герой и беше пил. Можеше да се направи на по-скромен и да не се излага.
Токораз Memo
128
Ятаган и Меч
Когато влезе обратно в стаята, двамата все още пиеха. Въпреки че шишето беше преполовено, мъжете изглеждаха напълно трезвени.
- Спи ли ти се вече? - попита Манол и Яне разбра, че това не е въпрос, а препоръка да си ляга.
- Да, ще си легна - примирен отвърна Яне. И без това вече му се спеше.
- Жените ще ти покажат стаята - каза Манол.
Яне се обърна и ги последва.
- Момче, да вържеш кучето! - извика Кара Тозю след него.
- Нашите кучета не дават да ги връзваме - отговори момчето.
- Вържи го, че е голямо, да не вземе сутринта да нападне някого!
- Няма да нападне - отговори със сигурност Яне.
- Ние ще му дадем да яде, каквото остане от софрата - каза жената.
- Нашите кучета са научени да вземат храна само от нас, от чужди хора няма да вземат.
- Добре, след малко ще ти донеса храна да му занесеш - каза жената.
Яне поклати глава в знак на съгласие. Обърна се и тръгна да излиза
от стаята и в този момент чу Манол.
- И, момче - каза Манол, - радвам се, че си тук!
Погледът на майстор Манол беше благ и мек. Той милваше като кадифе и накара Яне да се почувства желан и добре дошъл. Момчето само кимна в знак на благодарност. Жената го отведе до една врата. Стаичката беше толкова малка, че беше широка колкото вратата. Вътре имаше само едно дървено легло. Другата вещ в стаята беше малък иконостас на Света Дева Мария - Божията майка. Бачковската обител беше на името на Божията майка и явно светицата беше и покровителка на селото. Пред иконостаса гореше малко кандило, пълно с дървено масло. Миризмата на горящ зехтин беше изпълнила тясното помещение.