- Е! - Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара Тозю прекаляваше.
- Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. Понякога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и отдалечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?
Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.
- Искам да стана най-добрият пехливанин.
Кара Тозю се опули. Той не беше очаквал такъв отговор и като че ли му трябваше време да възприеме неговата мечта.
- Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш по-подготвен за пехливанлъка.
- Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?
- Да, и това трябва. Но понякога можеш да се умориш или да ти омръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш в тях, така и в ширина, и да се занимаваш и с неща, които на пръв поглед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, певици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа, и
Ill том “Хайдут
131
II глава “Бачкьой
с което се занимаваш в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа.
В следващите дни Кара Тозю учеше Яне как да пие от стомната и момчето от ден на ден ставаше все по-добро в това умение. Отначало повечето вода се лееше върху очите и гърдите му и след всяко пиене трябваше отново да пълни стомната, но е времето все по-точно уцелва-ше устата си и вкарваше струйката в нея. Трудно беше да преглъща с отворена уста, докато струйката продължаваше да тече. Освен това беше много трудно да балансира и така да насочва струйката от изпразващата се стомна, че тя винаги да отива в устата му. Колкото повече пиеше, толкова по-лека ставаше стомната и толкова по-лек и внимателен трябваше да става натискът му. Всичко това беше много трудно, затова Яне беше много щастлив всеки път в който не се олееше целият с вода.
Въпреки голямата си умора Яне отделяше време и продължаваше обучението на Буря. Кучето го придружаваше до строежа, лягаше и чакаше, докато денят не превали. Тогава, махайки с опашка, тя придружаваше момчето до къщата на Манол. Отначало гледката на кучето и момчето привличаше вниманието на хората и особено на децата, но с времето те като че ли свикнаха.
Стопанката на дома се казваше Станка. Тя беше майка на Манол. Яне така и не можеше да разбере дали Кара Тозю му беше приятел или някакъв роднина. Станка беше чевръста, работна жена и въртеше работата на цялата къща. Тя прие Яне под крилото си. Караше се на Кара Тозю, когато той се опитваше отново да напие момчето и да му гледа сеи-ра. Станка като майка орлица разперваше криле над младото момче и навикваше по-възрастния от него мъж.
Яне не беше забравил какъв ужас беше преживял той, а и кучето, когато трябваше да минат по въжения мост, затова освен останалото обучение, всеки ден двамата с Буря отиваха до реката. Постепенно кучето свикна с бурните пенливи талази на реката. След време тя вече без страх се приближаваше до пенливата река. Мина време преди да научи кучето да преминава по клатещия се нестабилен мост. Той с възхищение наблюдаваше как вярното му животно, заради него, преодоляваше вродения си страх и инстинктите си за оцеляване. Скоро вече за удоволствие Яне започна всеки ден да минава от другата страна на реката. Вече беше лято, Чая беше успокоила бурните си потоци и не беше толкова страшно, но Яне беше сигурен, че и кучето ще премине, и дори ще нагази и в най-бурния планински поток, ако се наложи. Жертвоготов-ността на Буря го караше да се възхищава на животното, което му беше толкова вярно, но в същото време това го притесняваше, защото той
Токораз Memo
132
Ятаган и Меч
знаеше, че не е готов дотолкова да се пожертва за кучето си. И така това го караше да се чувства гузен.
Когато преминаваше от другата страна, той виждаше талигите и потока от хора, който отиваше нагоре към Ахъчелеби и Пашмакли. Всеки ден имаше хора, които се отправяха към големите порти на манастира. Това бяха изстрадали хора, търсещи упование и духовна подкрепа във вярата. Така един ден краката му сами го отведоха пред манастира. Голям, със стени като крепост, той се извисяваше пред него. За момчето нямаше съмнение, че това беше най-голямата сграда, която някога беше виждал. За разлика от манастира “Света Неделя”, който беше само с един двор, Бачковската света обител беше с два вътрешни двора и беше поне три-четири пъти по-голяма. Всеки ден Яне идваше и се покланяше на иконата на Светата майка Троеручица, а след това изслушваше, ако има някаква служба, а в празничните дни присъстваше на литургията или каквото там имаше според празника.