Когато наближи изхода на манастира, отвън чу някаква непривична глъчка. Яне забави крачка и се заслуша в думите, които се чуваха отвън. Езикът, на който се говореше, беше турски и това още повече озадачи Яне.
Токораз Memo
134
Ятаган и Меч
- Това е кучето, господарю! - крещеше един мъж, като сочеше Буря, която търпеливо беше седнала и като че ли не забелязваше групата хора, която стоеше срещу нея и дори човека, който крещеше и ръкомахаше.
Нещо интересно и непонятно ставаше навън. Яне прилепна към стената, за да разбере какво става и да остане незабележим. Мъжът не преставаше да крещи:
- Това е кучето, което ни нападна, господарю! То уби вашия брат! Куче, лочило кръвта на правоверен, трябва веднага да бъде убито! Веднъж вкусило от плътта на човек, пак ще убива!
Човекът говореше разпалено и жестикулираше срещу седналото куче. Той говореше на един огромен мъж, застанал до него. Цялата група се беше наредила около исполина и си личеше, че той е главният, тарторът сред тях.
Яне слушаше думите на ръкомахащия мъж и отначало нищо не разбираше. Това, което той казваше, беше пълна измислица. Плъзгайки се по стената и прикривайки се зад каменния перваз на една от каменните чешми, които се намираха от двете страни на манастирската порта, той се приближи до групата. Човекът хем ръкомахаше към кучето, хем по всичко си личеше, че го е страх. Той като че ли очакваше във всеки момент Буря да скочи срещу него.
- Чие е кучето? - извика турчинът е гръмовен глас.
Тъй като от одеве се носеха викове, няколко от монасите на манастира бяха излезли и гледаха любопитната гледка, която представляваха кучето и групата турци срещу него. Големият турчин се обърна към монасите и със силен глас попита:
- Чие е кучето?
Той питаше на турски, но монасите, повечето от които бяха грамотни хора, със сигурност го разбираха.
- На кого е това куче? - отново попита турчинът.
Монасите мълчаха и се споглеждаха, като че ли не разбираха въпроса. Тогава отпред излезе един от тях. Яне го познаваше. Това беше същият онзи поп Глигорко, който се грижеше за Клувията и живееше горе, в скалния манастир. Той беше легенда и за самите монаси в манастира. Истинското му име беше Григорий, но всички го наричаха Глигорко. Та точно този монах излезе пред групата. Яне се учуди. Той беше сигурен, че много от монасите знаят, че кучето е негово. Те обаче мълчаха, а напред излезе този, които едва ли го познаваше и знаеше нещо за Буря. Нима той щеше да го предаде? Инстинктивно Яне се сви. Не можеше да разбере кога Буря може да е направила това, в което я обвиняваха. Беше сигурен, че турците търсят да си го изкарат на някого и явно се бяха заяли с кучето му.
Ill том “Хайдут
135
11 глава “Бачкьой
- Това куче е мое! - за учудване на Яне каза Глигорко.
- Твое? - изненада се турчинът. - На някакво момче било кучето - каза той.
- Мое е! - твърдо настоя попът.
Яне зяпна от учудване.
- Това куче преди време нападнало и убило брат ми, недалеч от тук, в местността Клувията. Сигурно всички сте чули за това подло нападение. Това куче е убило правоверен, а това означава, че трябва веднага да бъде убито, но наказание трябва да понесе и неговият господар, защото той, чрез кучето, е убил брат ми Хасан. Аз, Али Бабаджан, ще отмъстя за брат си! Ако трябва ще изтребя до крак цялото това гяурско село и този манастир ще срина, но неотмъстен брат си няма да оставя! Пак те питам, твое ли е кучето?
- Мое е! - отново твърдо отвърна монахът.
Турчинът беше висок, много едър и дебел. Тялото му приличаше на буре. Въпреки големия му корем си личеше, че мъжът притежава голяма сила. Яне беше сигурен, че той се е занимавал с псхливанска борба. Това той без грешка можеше да определи. Имаше някакво излъчване, сила и решимост в движенията на хората, занимавали се или все още занимаващи се с борба. Яне гледаше мъжа, който се нарече Али Бабаджан и дори без да беше чул името му беше сигурен, че е пехливанин. Името му потвърждаваше това. Бабаджан означаваше едър, здрав, як, в смисъл на човек, надарен с изключителна сила. Ако името не беше прякор, то можеше да означава, че целият род на Али е род на пехливани и че той е потомствен борец.
- Ще умреш и ти, и кучето ти! - изрева пехливанинът. Отнякъде гой извади дълъг бич, който на върха завършваше с остро жило. Али Бабаджан замахна и удари Буря. Кучето силно изквича и подскочи във въздуха. На Яне му се стори, че самият удар вдигна Буря във въздуха. Тя заскимтя и повдигна дясната си лапа, но не помръдна. Яне гледаше като зашеметен. Али и хората му не само заплашваха, те явно бяха рошили да приведат заплахите си в действие. Освен бича, скоро в ръката на Али се мярна и ятаган. И цялата групичка наизвадиха ятагани. Яне се чудеше какво да направи, за да запази живота на кучето, а и своя. Монасите, и особено Глигорко, също бяха застрашени, но сега той не можеше да мисли за тях. Така стоя известно време, като вцепенен, докато наблюдаваше как Али Бабаджан се приближава към Буря с изваден ятаган. Само миг и вярното му куче щеше да бъде посечено. Буря предчувстваше това, но не помръдваше.