- Дръж! Буря, дръж! - успя с всичка сила да извика момчето и хукна към Али и групата му. Буря скочи срещу турчина. За миг Яне го изпус
Токораз Memo
136
Ятаган и Меч
на от погледа си, но чуваше неговия вик. Явно острите зъби на кучето бяха “ударили” турчина пехливанин. Врявата беше неописуема. Част от турците се опитваха да освободят Али Бабаджан от острите зъби на кучето. Други се бяха втурнали към Глигорко и групата монаси и искаха да го съсекат, като мислеха, че Буря е негова. Яне усещаше, че ако не избяга с Буря, гибелта им ще бъде неминуема. На няколко пъти опита да извика на кучето да бяга, но явно тя не го чуваше. Пред очите му се мяркаха изкривените от злоба лица на турците и блясъкът на вдигнатите над главите им криви остриета на ятаганите.
- Пусни, Буря! Пусни! - извика Яне, когато приближи кучето и Али. Буря се подчини и пусна ръката на големия турчин. Може би това за пореден път спаси Яне. Сега, когато кучето пусна ръката на главатаря им и нямаше опасност да го наранят, дузина остриета се насочиха към кучето.
- След мен, Буря! След мен! - крещеше Яне и бягаше надолу към селото. Яне осъзнаваше, че ако остане, кучето също ще остане, за да го брани, затова тичаше. Нямаше време да бяга по широкия каменен път, който водеше надолу към селото, а скочи и се затича направо през баира. Досега не беше забелязал, но на едно място баира свърши и пред краката му зейна пропаст. Яне нямаше време да спре, а и не можеше, за-щото толкова се беше засилил, че полетя надолу. Може би това беше добре, защото всеки момент очакваше турците да започнат да стрелят по тях с пушки и пищови. Падането не беше дълго. Преди да се удари в земята, успя да се стегне и тежко удари краката си в меката земя. Буря го беше последвала в скока, защото скоро се приземи до него. Сега нямаше време да мисли и да проверява дали е добре. Скочи на натъртените си пети и побягна. Единственият изход беше да бяга към селото, но това означаваше, че скоро пътят му ще пресече каменния път, който се спуска към селото. Турците, ако го бяха последвали, едва ли се бяха втурнали след него в пропастта, така че сигурно щяха да се опитат да го пресрещнат. Яне напрегна всички сили. Трябваше да ги изпревари. Така и стана, когато мина покрай високата арка, далеч зад себе си чу стъпките на преследващите го турци. Мина като хала покрай кръчмата. Трябваше по някакъв начин да забави турците. Буря го следваше по петите. Само за миг Яне реши какво да прави. Забави тичането, наведе се, взе един камък и без да спира го метна към кръчмата. Проследи го с поглед и видя как уцели джама на кръчмата. Стъклото издрънча и се счупи. Яне не спря да тича. Стигна до моста и се затича по него. За негово успокоение Буря го последва. Вече дочуваше гълчава откъм кръчмата. Докато все още беше на моста се огледа и видя как селяните наизлязоха от кръчмата, за да видят какво е това чудо и кой смее да чупи джама на кръчмата. Гневните селяни, предвождани от кръчмаря, бяха
Ill том “Хайдут
137
II глава “Бачкьой
връхлетени от преследващите го турци. За миг настъпи суматоха и нищо не се разбираше. Всичко това нямаше да свърши добре, но сега той нямаше време да гледа. Продължи бързо през моста. Трябваше да стигне от другата страна, защото се страхуваше да не го достигне турски куршум. Колкото се може по-бързо се насочи към портата на Маноловата къща. Тъкмо щеше да заудря е юмруците си по дървената порта, когато тя се отвори. Кара Тозю я беше отворил, явно привлечен от шума, който се носеше откъм кръчмата.
- Какво става, Яне? - попита мъжът без дори да забележи колко е задъхан и притеснен.
Навън вече беше станало тъмно и не можеше да се види до другата страна на реката.
- Хайде, влизай! - каза Кара Тозю.
Яне бързо се прибра. Не знаеше какво да прави, нито какво да разкаже. Трябваше да бъде бърз, защото във всеки момент турците щяха да пристигнат. Момчето понечи да каже нещо на строителя, но той му направи жест да мълчи, а през това време затвори портата. Буря проскимтяваше и отново вдигна дясната си лапа, като започна да я ближе. Яне отново понечи да каже на Кара Тозю какво се беше случило, но той го прекъсна: