- Отиди в твоята соба* и изчакай! Вземи и кучето, за да не се чува, че скимти!
След като каза това, Кара Тозю се обърна и тръгна някъде навън. Яне се прибра, а жените му помагаха, като го разпитваха какво се е случило. Яне им разказваше и постепенно се успокои.
Скоро на портата се потропа. Всички подскочиха. Жените се втурнаха да видят какво става. Сега Яне беше единственият мъж в къщата, но той трябваше да се крие. Беше сигурен, че това са турците, учудващо обаче Буря остана спокойна. Скоро жените отвориха портите и там две сенки се промъкнаха. Яне си отдъхна, това не бяха турци. Двамата мъже бяха Кара Тозю, и за негова изненада, другият беше поп Глигорко.
- Трябва веднага да тръгваме! - каза Кара Тозю и скоро три сенки, следвани от ниската сянка на Буря, напуснаха къщата и се отправиха нагоре по ската. Яне не питаше нищо. Той вървеше и беше сигурен, че се сбогува завинаги със селото. Тримата пътници вървяха безмълвно. В главата на Яне всичко беше объркано. Той си припомняше думите на турчина и все още не можеше да осъзнае какво точно се беше случило и защо точно на него.
Тримата вървяха цяла вечер без да спират. Яне беше последен, а Буря се движеше по петите му. През повечето време се движеха по пътека, в колона по един. Нощта беше безлунна и това им помагаше да не се кри
*соба - стая
Токораз Memo
138
Ятаган и Меч
ят, но беше толкова тъмно, че Яне нищо не виждаше и на няколко пъти се оказваше е един крак над пропастта. На два пъти им се наложи да прекосяват реки или поточета и краката му се бяха намокрили. Изгревът на слънцето ги завари на върха на един висок рид. Яне не можеше да сдържи вика си на възхита, който се изтръгна от гърдите му. Красотата на планината го порази. Те бяха на един връх и докъдето поглед стигаше се разкриваха върхове и обраслите хълмове на планината, но той усещаше могъществото, твърдостта на тези недра и върховете по скоро е краката си. Тъй като в подножието на върховете се беше настанила нежна лятна омара, която колкото по-надолу в низините слизаше, толкова по-гъста ставаше, така основите на могъщите гънки и върхове се губеха в тази мъгла и те изглеждаха някак ефирни и несвързани помежду си, все едно поставени от небето. Отначало той гледаше върховете, които като някакви магически образувания се извисяваха над мъглата и колкото по-високи ставаха, толкова по-ясно се очертаваха, но там те се разтваряха в тъмнината на небето. Така в началото гледката не беше толкова впечатляваща, но в мига в който над един от ридовете се показа малка част от слънцето, въздухът като че ли затрепери и оживя. Изведнъж отвсякъде започна да искри светлина и всичко се освети, като че ли някой запали огромен светилник. Яне погледна надолу и видя нещо, което го накара да издаде стон на възхита. Цялата низина на планината се освети в кърваво червено. В миг омарата стана червена като кръв и бавно се движеше, като гъста, съсирваща се кръв, образуваха се въртопи и потоци, които бавно, някак лениво, се смесваха. А тъмните недра на планината се показваха тук-там, обли и гъвкави, като тялото на някаква извиваща се твар - змей, хала или змия, която се опитва да изплува. За миг Яне забрави, че наблюдава планината, а му се стори, че това е някакво митично същество, на чийто гръб той стоеше. Дръвчетата му приличаха на люспи. Всичко беше толкова красиво и магическо. Дълго време Яне се любуваше на гледката и не можеше да откъсне поглед от нея. Явно красотата беше впечатлила и двамата му спътници. Само Буря не се беше впечатлила от това, което се разкри пред очите им. Скоро тя започна да досажда и да побутва Яне по крака. Не след дълго продължиха пътуването си. Към обед пътниците спряха. Кара Тозю спря пред една скала. Тя се извисяваше пред тях, като висока каменна стена, а в подножието й имаше малка полянка. Кара Тозю седна тежко на земята. Бяха вървели много дълго, без да спират и да се бавят. Според Яне вече се намираха далеч от Бачкьой. Поп Глигорко произнесе кратка молитва за благодарност, че бяха стигнали благополучно до тук. Попът явно беше твърд човек, защото през цялото време Яне не го чу да се оплаче и дори думичка да каже, въпреки че за него дългият път беше най-труден. Дългите поли на расо
Ill том “Хайдут
139
II глава “Бачкьой”
то му непрекъснато се заплитаха в трънките и храстите. Освен това попиха от росата, намокриха се и сега му тежаха. Затова Глигорко беше запретнал високо полите на расото и ги беше затъкнал в пояса си. След като поседяха известно време и си починаха, Кара Тозю стана и се мушна в някакви храсталаци. Сигурно имаше нужда. След като почина, Яне почувства силен глад. Наум се молеше пътешествието им да е свършило, защото чувстваше, че силите му го напускат.