- Все още не знаеш какво се случва с теб, нали? - монахът заговори и гласът му учуди Яне. Чак сега той си даде сметка, че досега не беше чувал гласа на Глигорко, освен когато той отговаряше на Али Бабаджан, а тогава той по скоро беше викал. Едва сега Яне го чу как говори. Гласът му беше благ, като подрънкване на камбана и контрастираше с опърпания му външен вид и дългата, проскубана и сплъстена брада. Глигорко не носеше на главата си килимявка, а червена плетена от вълна шапка. Сега той свали шапката и Яне видя, че косата му е мръсна, сплъстена и леко оредяла. За миг се замисли. Наистина не знаеше какво му се случва и защо.
- Вече мога да ти кажа - продължи попът.
- Какво? - Яне все още не разбираше. Беше му чудно, че попът му говореше като на стар приятел.
- Нали чу, че турчинът обвини кучето ти за това, че е убило брат му?
-Да!
- Ти мислиш, че не е така, нали? И се чудиш защо той те обвини?
-Да!
- Мислиш, че турчинът я обвини несправедливо, нали?
-Да!
Яне беше учуден. Попът искаше да му каже нещо, но той все още не можеше да разбере какво точно.
- Знаеш ли кой съм аз? - попита попът.
- Да! - Яне поклати глава.
- Аз също те познавам, макар да не сме говорили. Всъщност преди няколко месеца чух гюрултия и когато слязох от мястото, където живея, видях страшна гледка. Долу, до аязмото, видях пищящи ханъми и пазванти, а на земята имаше две тела. Едното беше огромното тяло на брата на Али Бабаджан, а твоето куче, върху него, беше прегризало гръкляна му. Цялата й муцуна беше изцапана е кръв. Ти беше проснат до тях. Отначало помислих, че си мъртъв, защото изглеждаше така, все едно някой е гръмнал в лицето ти. Грижих се за теб няколко дни. Измих те и те оставих долу на поляната чак когато се оправи. Лекувах те, до-като не се съвзе съвсем. Погрижих се и за кучето. Между другото, как се казва тя?
Токораз Memo
140
Ятаган и Меч
- Буря! - почти веднага отговори Яне. Той все още мислеше върху това, което му беше казал попът. Връщаше се в мислите си към онази сутрин и изпълваше случката с нов живот.
- Много хубаво и послушно куче!
- Да, тя ми спаси живота много пъти досега - продължаваше все така да отговаря Яне, но все още мислеше за онази сутрин. Значи турците и Али Бабаджан са имали право. Буря беше убила турчин. Дали преди това не беше убила и Никодим? Кучето му беше убиец на хора и въпреки това толкова много я обичаше. Тя беше убивала заради него. За да живее Яне, трябваше други хора да умират. Досега Буря беше убивала само заради него. Дали, ако се наложеше, той можеше да убие, за да живее тя? Щеше ли да може сам да се справи с Никодим и брата на Али Бабаджан? Без да иска поклати глава в знак на отрицание. Той нямаше да може да се справи сам с двамата. Трябваше да се бори и да се готви. За негово голямо учудване се беше оказал неподготвен. Тази мисъл го накара да се стресне. Той, Яне Боляров, се беше оказал неподготвен. Беше предал традициите на Болярови, беше обидил и почти унищожил усилията на баща си, дядо си и на всичките си предни. Той, победителят в пехливанските борби на Четиридесетте извора, беше неподготвен да защити живота си. Въпреки умората и глада, изпита силно желание да стане и да направи няколко упражнения от пехливанската борба и удари от “Ето”, на което го беше учил Инокентий.
Буря като че ли беше усетила, че двамата мъже говорят за нея. Тя се приближи и легна до Яне, поставяйки голямата си глава до крака му. Яне се преизпълни от нежност и благодарност към кучето. Той бавно започна да милва голямата й глава. Това я успокои.
- Значи Буря е убила турчина? - попита Яне.
- Да! - отговори поп Глигорко.
Яне все повече се отърсваше от шока и започваше да свиква с мисълта. Много неща му се изясниха и изведнъж започна да го интересува бъдещето. От снощи, когато бяха избягали от къщата на уста Манол, те се бяха движили в безмълвие и Яне въобще не знаеше накъде ги води Кара Тозю.
- А кой е този Али Бабаджан? Не се ли уплаши да се изправиш пред него? - попита момчето.
Попът замълча известно време, като че ли не знаеше отговора. После заговори и Яне разбра, че не това е причината, а отецът беше мислил колко подробно да му разкаже.
- Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.
Ill том “Хайдут
141
II глава “Бачкьой
- И не е имало турци?
- Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага - покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които “обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помю-сюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред гях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие - данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверни - немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.