Скоро заговори:
- Все пак не съм съгласен с вас, отче!
- За кое? - монахът прие думите на Яне съвсем спокойно, като човек свикнал да чува и мнения различни от неговите.
- За помаците. Аз смятам, че те са много виновни и са по-лоши дори от турците. Турците са си мохамедани, как може да има българи мохамедани?
*вилает - териториално административна единица в Османската империя
Ill том “Хайдут
143
11 глава “Бачкъой
- Ти не си ли чувал за това досега?
- Не съм чувал.
- Ти откъде си?
- От Боляровия хан.
- Това къде си намира?
- В равнината, близо до Станимъка, но в равното.
- Аха! - явно монахът се ориентира.
- Там няма помаци, нали?
- Не, даже не съм чувал, че може да има българи мюсюлмани.
- А какво ще кажеш за еничарите?
- Какво за еничарите?
- Повечето от еничарите са българи, но са помюсюлманчени.
Яне се замисли. Попът беше прав. Повечето от еничарите наистина бяха българи и бяха мюсюлмани. Чак сега Яне се замисли, че всъщност еничарите са най-лоши от всичките и много по-лоши дори от помаците. Те, освен че бяха вероотстъпници, бяха и родоотстъпници, но бяха и най-лошо настроените към раята воини.
Разговорът с попа беше много интересен за Яне, но информацията му идваше в повече и той вече искаше да попита нещо по-практично, което повече го интересуваше.
- Къде отиваме, отче?
Той очакваше, че попът няма да знае, но отговорът му го изненада.
- Ще видиш!
Явно и попът знаеше къде отиват, а само той не знаеше. Яне се чудеше какво да попита, когато храстите, където преди малко се беше шмугнал Кара Тозю, се раздвижиха. За негова изненада от храстите вместо само Кара Тозю излезе и уста Манол, но сега той изглеждаше много по-различно. Вместо с дрехите на майстор той беше облечен с широки гайтанлии, шаячни потури и кафяв бозав елек, също като потурите. Елекът също беше е много къдрави и навити черни гайтани. Гайтаните вдигаха цената на дрехата и винаги показваха и положението на човека. Колкото повече гайтани, толкова по-богат, уважаван и тачен е човекът. Но не това учуди Яне, а високият кожен калпак, от стригана агнешка кожа. Той беше от черна, ситнокъдрава кожа, но много по-висок от останалите калпаци, които Яне беше виждал. Освен калпака, върху червения си вълнен пояс гой беше препасал широк кожен силях, в който беше втъкнал два пищова, ятаган и нож. Така Манол беше придобил страховит вид. Зад Манол излязоха още няколко човека. Яне искаше да ги погледне, за да види дали са от хората на Манол, които познаваше и с които беше строил Боляровата черква, но не можеше да откъсне поглед от Манол.
- Привет, Яне! - каза Манол.
Токораз Memo
144
Ятаган и Меч
Яне беше толкова стъписан, че в първия момент не успя да се изправи на краката си. Не беше очаквал да срещне Манол тук, в сърцето на планината. Според него устата трябваше да гради черква или къща някъде в Станимака, поне така си беше мислил досега. Изненадата му беше толкова голяма.
Глигорко благослови Манол, който му целуна ръка и така тримата последваха Манол. Буря се зарадва на майстора, като че ли го познаваше. Щастлива тя ги последва. Чак сега Яне огледа мъжете. Грешка нямаше, това не бяха строители, това бяха хайдути. Всички бяха облечени като хайдути и въоръжени до зъби. Някои от тях Яне познаваше от строежа на черквата. Явно освен дюлгери мъжете бяха и хайдути и зад дюл-герегвото криеха хайдутството си. Наистина, какъв по-хубав начин да скриеш, че скиташ из планините. Така те изчезваха на гурбет всяка пролет и никой не можеше да проследи къде точно отиват и какво вършат.
Така Яне влезе в хайдутската чета на Манол войвода. Макар Манол да беше главатар, всички го наричаха байрактар, а байрактар бе вторият човек след войводата. Освен да носи байрака, той всъщност беше заместник на войводата. Яне се опитваше да научи кой е този загадъчен войвода, но така и не можа да разбере. Всички така приеха Кара Тозю и Глигорко, все едно се познаваха отдавна и на тях не им беше за пръв път да се включват в четата. Буря също беше много добре приета. Тя веднага сс включи и започна да охранява четата. Кара Тозю не само беше приет много добре, но гой беше нещо като дясна ръка на Манол. Майсторът винаги се съветваше с него, преди да вземе някакво решение. Това беше съпроводено с пълно подчинение на останалите и без никаква ревност и завист. Това подсказа на Яне, че не за пръв път хората са командвани от Кара Тозю.
След няколко дни Манол извика при себе си Яне. Беше привечер и всички хайдути се бяха събрали около един голям огън. Те вече бяха яли за вечеря и сега почиваха, говорейки си.