- Яне! Яне! Я ела тук!
Яне стана и се изправи пред Манол. Той помнеше колко се шегуваше с него Манол, когато бяха на строежа на черквата. Откакто беше тук, Манол вече не се шегуваше с него. Сега споменът се върна в него. За негова изненада обаче Манол каза:
- В тази чета има традиции. Всеки човек, за да го приемем сред нас, трябва да мине изпит. Тези дни при нас ще дойде войводата и пред него ти ще трябва да държиш изпит. Кара Тозю и останалите мъже ще те подготвят. Всеки от тях е преминал през изпит.
Докаго Манол говореше, всички утвърдително клатеха глави и възбудено зашумяха. Всеки бързаше да разкаже историята за своя изпит или да се пошегува с изпита на другите.
Ill том “Хайдут
145
IIглава “Бачкьой”
Това настроение държеше хората и на сутринта. След закуска всички, един през друг, започнаха да дават съвети на Яне. Всеки искаше да сподели своите мнения и впечатления и да научи момчето на всичко, което знае. Чак когато Кара Тозю започна да говори, на Яне му стана по-ясно. Той започна да му разяснява как протичат изпитите.
Така Яне разбра, че за приемане в хайдутската дружина има строго определен изпит, който винаги е едн и същ и има за цел да разкрие воинските качества на всеки един от четниците. Този изпит се прилага и когато някой от хайдутите е бил ранен. Така, чрез същия този изпит, войводата решаваше дали човекът е готов да тръгне с дружината, или трябва да остане още да се лекува.
Изпитът досега винаги се беше провеждал само и единствено от войводата. Това означаваше, че скоро Яне щеше да се срещне и да види най-накрая тайнствения водач на хайдушката дружина.
Нещата, на които Кара Тозю започна да учи Яне, бяха няколко. Дока-то Яне се подготвяше, останалите мъже от дружината също се упражняваха. Явно заниманията в четата продължаваха и след като влезеш в дружината. Яне никога не се беше замислял, но наистина само това можеше да поддържа хайдутите в добра форма и винаги готови за битки, сражения и набези.
Кара Тозю учеше Яне на това как да прострелва с пищов нишан. Яне за пръв път стреляше с пищов. Отначало много се плашеше, но с времето ръката му ставаше все по-твърда и сигурна. Постепенно престана да мига и вече много по-точно насочваше куршума. Мина време и вече виждаше как куршумите минават покрай нишана, но все още не можеше да го уцели. Тогава към тях се присъединиха останалите хайдути. От одеве те се забавляваха със стрелбата на момчето и при всеки негов изстрел избухваха в бурни обяснения и съвети или му се смееха. Когато те започнаха да стрелят, Яне разбра колко далеч е от добрата стрелба. Почти всеки куршум на хайдутите пресичаше нишана.
Освен стрелба Кара Тозю учеше Яне и на това да хвърля гега. Той трябваше да завърти гегата над главата си, а след това да я метне, колкото се може по-напред.
В изпита имаше и надбягване. Учителят му измери едно разстояние и го остави сам да бяга. Останалите хайдути не проявиха никакъв интерес към бягането. Те вече бяха налягали наоколо и сега, само от време на време, насърчаваха с викове тичащото момче.
Когато вече беше много уморен, Кара Тозю реши, че е време да го научи на работа с нож. Вместо обаче той да се заеме, извика един от легналите мъже. Яне не знаеше истинското му име, но всички му казваха Диньо, Диньо Циганара. По мургавия цвят на кожата му си личеше, че
Токораз Memo
146
Ятаган и Меч
е циганин. Мъжът беше по-нисък от Яне, но беше широкоплещест и с изключително дълги, спрямо тялото, ръце. Яне беше работил с нож и смяташе, че това ще му бъде много познато и лесно. Диньо го остави да му покаже какво знае, а после започна да върти ножа от ръка в ръка, подхвърляше го, като го оставяше да сс превърти, а после ловко го улавяше. Яне никога не беше мислил, че може да сс вършат такива неща с нож. Той бавно започна да се учи на всичко, което Диньо Циганара му показваше. Циганинът беше много търпелив. Той имаше широка усмивка, при която се виждаха равните му, бели като Маргарит, зъби. Всеки пъг, когато Яне бъркаше и изпуснеше ножа, вместо да се разсърди, да му се скара или да му направи забележка, Диньо му даряваше една от чаровните си усмивки. Това насърчаваше момчето и то с още по-голям хъс се хвърляше да опитва все по-сложни и сложни прехвърляния и подавания. Диньо учеше Яне и как да мята нож, така че той всеки път да сс забива в целта. Да върти нож му беше много приятно. Кара Тозю му беше отстъпил своя нож, но Яне усети какво е добро оръжие едва когато Диньо му подаде ножа си.
- Има значение какво е оръжието - каза Диньо.
Яне не искаше да обижда Кара Тозю и неговото оръжие. Той вече знаеше, че мъжът с кръглата глава е барутлия.