- Какъв трябва да бъде ножът? - попита Яне.
Циганара му показа как трябва да изглежда добрият нож, кой нож е за атака и кой за защита. Показа му и как трябва да бъде центрован ножът и как се превърта във въздуха.
- Аз как да си намеря нож? - попита Яне.
- Можеш да си купиш от някой панаир, където майсторите ковачи-ножари и точилари вадят за продан готови вече ножове, но може да дадеш на някой майстор по теб и твоите пропорции да ти създаде нож.
- Скоро ще ти покажа най-добрата кама, която съм виждал досега в живота си - каза Диньо и в очите му се появи блясък, който потвърди думите му.
- На кого е тази кама? Камата по-добра ли е от ножа?
- Камата е два пъти побърза от ножа. Виждаш, че аз имам кама.
- Чие е това оръжие?
- Скоро ще го видиш! - каза широкоплещестият мъж.
После той огледа канията на ятагана, който висеше на кръста на Яне.
- Може ли да го видя?
Яне не обичаше да показва ятагана си, но не можеше да откаже на майстора на ножа. Той откачи ятагана от силяха, който му бяха дали, и го подаде заедно с канията на Диньо. Мъжът с възхищение извади ятагана, а после дълго време не спря да сипе похвали за оръжието.
Ill том “Хайдут
147
II глава “Бачкъой
- Това е ятаган на паша или на велик военачалник! - каза той. - Ти откъде го имаш?
Яне не искаше да отговори, но не можеше и да излъже.
- Взех го от едни турчин.
- Не може обикновен турчин да има такъв ятаган. Това оръжие е прекрасна изработка. Ковано е преди много време в Дамаск. Чувал ли си за Дамаск?
Яне поклати глава. Той беше чувал за Дамаск и за това, че там коват най-добрите оръжия, но не знаеше много, затова предпочете да чуе какво ще му разкаже Диньо.
- Там са най-добрите майстори оръжейници. Там се коват най-добрите остриета в света. Но аз съм привърженик на по-старите майстори ковачи. Това острие е от най-добрия период на Дамаските майстори. Това е прекрасно оръжие! От кого го взе?
Въпросът беше поставен остро и ребром, затова Яне нямаше как да премълчи.
- От един турчин, казва се Кара Мустафа.
- Кара Мустафа!? - почти извика Диньо Циганара.
- Същият този Кара Мустафа, дето управлява Станимака ли?
Яне само поклати глава. Диньо беше потресен.
- Как така ятаганът му попадна в теб? Да не си го откраднал?
За Яне беше обидно да го смятат за крадец, затова каза:
- Не, отнех му го при битка!
Циганинът все така беше потресен.
- Лошо! Лошо! - каза той като на себе си. - Някой от главатарите знае ли за ятагана?
Яне се замисли. Всъщност на никого не беше казвал нищо за оръжието, което висеше на кръста му.
- Трябва да им кажеш, защото това може да се отрази на четата!
Яне се замисли. Диньо беше прав. Той наистина трябваше да направи
това. В този момент обаче се приближи Кара Тозю и започна да го учи на борба. Яне най-после въздъхна с облекчение. Мъжът се бореше и знаеше някои хватки, но уменията му бяха далеч от уменията на Болярови. Сравнен с дядо му и баща му, а и с него, той приличаше на току що проходил в борбата. Яне небрежно слушаше обясненията на Кара Тозю и се усмихваше. После двамата трябваше да направят едно хвърляне. Вместо да го хвърли, както Кара Тозю му беше обяснил, Яне реши да му покаже колко е силен и да му демонстрира начина на Болярови. Той хвана силно мъжа, изтръгна го рязко, като го вдигна във въздуха, а след това, вместо просто да го хвърли, го вдигна високо над главата на изправените си ръце, след което с всичка сила го тръшна на земята. Чу се силен
Токораз Memo
148
Ятаган и Меч
удар, а Кара Тозю само “измяка”. Мъжът лежеше на земята и се гърчеше, а хайдутите се превиваха от смях. Мина време преди Манол байрактар да се изправи. Той отиде и помогна на Кара Тозю да стане.
- Как го направи? - учуден попита Манол.
След това всички хайдути сс бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше. После той и Яне разказаха на хайдутите за Болярови. Всички бяха учудени, а Яне беше изненадан, че Манол знае толкова много за Болярови и тяхната борба.
Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа, като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.
- Искам пак да се борим, пале такова!
Тук обаче се намеси Манол, който каза:
- Повече борба не!
Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да станс.