Каваците, които растяха ог двете страни на полянката, в подножието на скалите, не бяха като тези в равнината, но Яне вече беше забелязал, че дръвчетата, храстите и другите растения, които в равнината бяха големи и кичести, тук растяха ниски, гърчави и не така внушителни.
Поляната не беше много голяма, но беше много закътана. Отначало на Яне му се струваше, че тя е точно на пътека, но скоро откри, че това не е така. През всичките тези дни никой не мина през поляната. На няколко пъти на Яне му правеше впечатление, че някои от мъжете, а и Ай-ше - единствената жена в четата, изчезват нанякъде, но той така и не успя да разбере къде отиват те. Не искаше да настоява, когато трябваше, мъжете щяха да му разкажат.
Вечер всички мъже се събираха около огъня, хапваха и започваха да си разказват разни случки от хайдушкия им живот. Те разказваха за битките и нападенията, спомняха си другарите, които вече не бяха сред тях. Едни и същи истории Яне вече слушаше десетки пъти, но на мъжете всеки път им беше интересно да ги разказват. В някои от вечерите те се събираха и запяваха родопски песни - бавни и величествени, като самата планина, в която бяха измислени и в която се пееха. Яне слушаше мъжките гласове - боботещи и леещи се, като че ли се носят над могъщите, заоблени върхове на планината, и целият настръхваше. Долу в Тракия пееха предимно жените и всичките им песни бяха все за жътва, за мъка и за тежкия живот на раята. Други бяха родопските песни. Тях ги пееха мъже и бяха все за юнаци, хайдути и битки. Яне беше пленен
Ill том “Хайдут
153
IIглава “Бачкьой”
от песните на хайдутите и ги слушаше в захлас. А хубави бяха гласовете на хайдутите и всеки знаеше кога да запее и кога за спре. за да създаде магията на песента. Личеше си, че неведнъж са ги пели и че обичат да пеят и да слушат тези песни.
Всяка вечер някой хайдут трябваше да остане буден и със заредено оръжие да пази другарите си, както и да поддържа огъня. Тази вечер беше ред на Глигорко. След като се напяха добре, Яне трябваше да остане на пост. Манол беше решил тази нощ Яне да бъде е Глигорко, за да може да се учи и да свиква.
От много време Яне беше очаквал някакъв знак и сега много се зарадва. След като беше проснал Кара Тозю е мокрия пешкир, сега за пръв път чувстваше някакъв жест на близост от страна на четата. Яне препаса ятагана си, повика Буря и тримата тръгнаха да обиколят местността из тъмното. За пръв път момчето огледа цялата местност, в която се намираше дружината. Стори му се, че мястото за лагеруване не бе избрано много добре, но кой беше той да дава мнение за неща, които тепърва започваше да разбира. Докато обикаляха, двамата мъже се заговориха. Така времето минаваше по-бързо, а и за Яне беше много приятно да говори е монаха. Той беше човек с много познания и умение да говори. Освен това Глигорко беше в състояние да направи от всичко интересна тема за разговор. Яне беше радостен, че именно е монаха беше на първия си пост. Честно казано не искаше да остава насаме с Кара Тозю след вчерашната битка. Всички други мъже, освен Диньо Циганара и Глигорко, биха ее държали сурово с него, но ггьк с монаха му беше най-интересно.
- Всъщност ние, българите, не сме отделен народ. Ние, както и всичките други народи, сме поданици на султана. Ние се наричаме българи, но само помежду си, а всъщност сме османци.
- Какво говориш, никакъв османец не съм аз! - възмутено каза Яне. - Аз съм българин!
- Българин, но всъщност си османец.
- Не са ли само турците османци, отче? - попита момчето.
- Не, не само турците са османци.
- Учителю, предният път ми говорихте за еничарите - каза Яне.
- Да, кажи? - Глигорко чакаше да чуе какво вълнува момчето.
Яне помълча известно време и каза:
- Учителю, аз вече знам кои са най-лоши. Преди време мислих, че това са помаците, но сега вече знам. Бих се изправил срещу всеки предател и изменник на рода. Еничарите са най-лошите хора на света, защото са изменници на род и вяра. Веднага тук на място бих убил всеки еничар!