Токораз Memo
156
Ятаган и Меч
Следващата мисъл беше: “Човек или животно? Може би мечка!” Ако беше така, двамата бяха мъртви. Още беше жив пред очите му образът на нападащата го мечка. 13 храстите нещото продължаваше да мърда. Яне гледаше натам, но не успяваше да види силуета и да определи, какво беше то. Най-чудното беше, че нещото заговори, но все още не го виждаха.
- Можеш да станеш най-големият пехливан, но за хайдут не ставаш! Какво сте се развикали, бре?
Глигорко вместо да отблъсне нападателя, макар вее още да не го виждаха, се усмихна. Той явно позна гласа и каза:
- Войводо, ти се върна при нас! - после мъжът тръгна като слепец към тъмното. - Все така ще се появиш, воеводо, изневиделица!
Чак сега Яне се сети за Буря. Кучето невъзмутимо стоеше до него и радостно махаше с опашка, като че ли познава открай време мъжа в тъмното и дори се радва, че той е в храста. Това ядоса и учуди Яне. Трябваше да продължи с възпитанието на кучето.
Въпреки че се напрягаше. Яне така и не успяваше да разбере откъде идва гласът. Мина много време преди да различи силуета на мъжа. Той беше клекнал ниско на земята и беше вдигнал едната си ръка, така че силуетът му да не наподобява този на човек, а да ее слее и разтвори в очертанията на храста.
Григорий също не можеше да види къде е този. който той нарече войвода. защото се беше спрял и се взираше в тъмния храст.
- Какво стана, башпехливанина? Какво се стъписа? - гласът беше някак мек и на Яне му се стори, че вече някъде е чувал този глас, но сега нямаше време да мисли за това. Момчето се ядоса на подигравателните думи отправени към него. И понеже доскоро беше разказвал за себе си и за Болярови, това не му хареса.
Мъжът явно беше подслушал техния разговор от самото начало. Това, чс не беше усетил неговото присъствие, много го раздразни, но не по-малко се сърдеше и на Буря. За пръв път кучето му го беше предало и не го беше предупредило за приближаването и присъствието на мъжа. Беше се оказал приятел, ами ако беше враг?
- Аз наистина ще стана башпехливан!
- Знам, моето момче! Знам!
Това, че мъжът сега започна да се отнася снизходително с него, също не се хареса на Яне. Той не беше дете и нямаше нужда от покровителствено отношение. Момчето разбираше, че не бива да се заяжда с мъжа, защото явно това беше мистичният главатар и войводата на дружината и от него щеше да зависи неговото оставане, но гордостта му го караше да отговаря. Може би Глигорко беше прав за неговата гордост.
Ill том “Хайдут
157
IIглава “Бачкьой”
- Откъде знаеш? Да не си ме гледал как се боря?
- Да, виждал съм те - Яне трескаво започна да мисли. Отговорът на мъжа го изненада, гой не го очакваше. Къде можеше мъжът да го е гледал как се бори? Сети се, явно на борбите на Четиридесетте извора.
- Знам къде си ме виждал! - отговори той.
- Едва ли се сещаш - спокойно отвърна мъжът.
Докато говореше, той бавно се изправи и Яне за малко не ахна. Мъжът целият беше облечен в черна дреха и дори на главата си имаше нещо като голяма шамия, която оставаше открити само очите му. Той беше толкова черен и така добре скрит, че дори когато се изправи, Яне все още не беше сигурен къде точно се намира, коя част е от дрехата му и коя от мрака и храста. Дрехата на мъжа беше свободна и не спазваше очертанията на тялото му. Така при най-малкото движение или полъх на вятъра очертанията му се размиваха в мрака и той ставаше невидим. Това беше някаква арабска черна дреха, подобна на бурнус или чаршаф. Макар да се беше разкрил, Яне все още не виждаше мъжа, а се ориентираше по мястото, откъдето идваше гласът.
Когато мъжът се изправи, Яне видя колко е огромен. Да. мъжът, който допреди малко се беше крил в храстите, беше огромен - няколко глави по-висок от него и от Глигорко. Това учуди момчето. Как този висок мъж се беше крил и придвижвал така незабележимо и как беше заел толкова ниска позиция, че да остане незабележим, Яне все още не можеше да си обясни.
Това, че мъжът подложи под съмнение думите му, също го ядоса, затова Яне каза:
- Виждал си ме на борбите на Четиридесетте извора!
- Виждаш ли, че не знаеш всичко?! - каза мъжът и по всичко си личеше, че се усмихва.
Кръвта на Яне кипна. Той престана да мисли. Вече не разсъждаваше. Не се замисли, че след като настрои Кара Тозю срещу себе си, не е хубаво да прави това и е войводата. Тук всички му се подиграваха.
- Ти лъжеш! - извика силно, по посока на гласа, момчето.
От мрака се разнесе смях. Той беше някак уравновесен и дълбок. Яне се ядоса още повече.
- Що за мъж си, щом като те нарекат лъжец се смееш!
Като чу думите му Глигорко се изпъна като струна. Попът явно се стресна от наглостта на момчето. По всичко си личеше, че освен уважение, попът имаше и респект от мъжа, който все още стоеше в сянката.