След като поговориха доста, Глигорко и Яне станаха, за да продължат дежурството си, а останалите мъже легнаха и тихо заспаха. През тази вечер повече нищо интересно не се случи. Глигорко беше някак щастлив и постоянно говореше на Яне, като му разказваше за брат си.
На сутринта Велко стана и придружаван от Манол и Кара Тозю, изчезна по пътеката надолу. Тази сутрин всички бяха весели и се шегуваха. Диньо Циганара извади отнякъде малко бронзово огледало, стопли вода, извади един бръснач и широк мишинен колан и един по един започна да бръсне хайдутите. Той обра страните им и мустаците им станаха като че ли още по-големи. Всички изглеждаха по-млади и чисти. След като се обръснаха, те се премениха и така освежени зачакаха. Скоро Яне видя за какво беше това приготовление. Отдолу по пътеката се
Токораз Memo
162
Ятаган и Меч
зададе цяло шествие. То беше предвождано от друг монах с черно расо, който потресаващо много приличаше на Григорий. Отначало Яне се обърка, но след това реши, че това е близнак на Григорий. Чак по-късно разбра, че двамата не са близнаци, но са братя. За пръв път Яне виждаше братя, които толкова много да си приличат. Братът на Глигорко се казваше Теофилакт, но всички му викаха Теофил. Двамата братя се прегърнаха и отделиха от групата, за да си говорят. Манол водеше едно момче. Яне се запозна с него.
- Аз съм Яне Боляров!
- Аз съм Сотир Манолов! - каза момчето.
Яне го погледна. Нямаше грешка, същата коса, лице и стойка като баща си. А и името, това беше синът на Манол байрактар. Освен тези двамата към г рупата имаше и една стара, ниска, но с прав гръб жена. Тя цялата беше облечена в черно, е черна кисирия на главата. Така ходеха старите жени в селата около Боляровия хан, които жалят роднина или са останали вдовици. Яне много добре ги помнеше. Жената се казваше Василка. Той много се беше учудил, че в хайдушка чета може да има жени. Сега беше още по-изненадан. Никога не беше мислил, че стара жена може да намери място сред суровите мъже в планината. Айше също беше много щастлива. Още снощи Яне беше забелязал как гя се беше хвърлила на врата на Велко и беше увиснала с преплетени ръце около могъщия му като вековен клон врат. Сега циганката готвеше вкусни гозби и пееше красиви песни. Хайдутите също й се радваха. Досега Яне беше мислил, че Айше и Диньо са мъж и жена, макар за това да нямаше никакви доказателства, но снощи реши, че са брат и сестра. Дали нямаше да се окаже, че и това няма нищо общо с истината.
Почти цяла сутрин Яне и Сотир стояха един до друг и си говореха:
- Ти откога си тук? - попита Яне.
- От днес! - учудено го погледна Сотир.
- Не! Откога си в дружината?
- Аз още не съм в дружината, утре ще държа изпит.
Яне подскочи.
- Аз също щс държа изпит. Може би двамата ще държим изпит заедно - това много го зарадва.
- Ще ни изпитва Велко войвода!
- Аз го познавам - тихо каза Яне.
- Той е много известен войвода!
Тъй като предната вечер не беше спал, тази вечер Яне си легна рано и спа дълбоко цяла нощ.
На сутринта помоли Айше да му полее вода и се изми. След това се
Ill том “Хайдут
163
II глава “Бачкъой”
облече, като особено стегнато нави навущата си, стегна и цървулите си. Нямаше шапка, затова помоли циганката да му помогне да среше спъс-тената си руса чуплива коса. Това отне доста време и му костваше много болка. Когато беше готов, другите вече отдавна бяха готови и цялата дружина се беше строила. Най-вдясно беше Манол байрактар, а пред дружината беше застанал Велко войвода. Днес войводата беше облечен в сиво-кафява бозава униформа. Потурите му бяха нови и украсени с дебели черни гайтани, които се виеха като бръшлян около колона. Елекът му беше украсен със същите гайтани, а поясът му беше кармъзен*, с множество напречни жълти ивици. Силяхът му беше целият накичен със скъпи и красиви оръжия. На главата си, подобно на останалите мъже и той си беше сложил висок кожен калпак.
Яне, Сотир и двете жени стояха далеч, встрани от дружината, но така, че чуваха всяка дума на мъжете.
- Войводо - каза Манол, - днес искаме да проведем изпит и ако заслужават, да приемем в четата двама нови момци.
- Кои са те? - попита Велко, макар много добре да знаеше всичко. Явно такава беше традицията.
Манол повика с жест на ръката си двете момчета.
- Единият се казва Сотир Манолов, войводо и е мой син. Другият се казва Яне Боляров.
- Да се готвят за изпита! - каза Велко и посочи на момчетата полянката встрани от огъня. Мъжете насядаха около няколко огъня и зачакаха с нетърпение. Всеки изпит беше празник, който се помнеше и разказваше години след това. Всички знаеха, че и днес ще бъде паметен ден, а Айше и Кара Тозю печаха някакво месо на огъня, явно по-късно щяха да празнуват приемането на момчетата и всички предчувстваха пиршеството. Това още повече повдигаше настроението им.