Първото нещо, което момчетата трябваше да направят, беше да бягат. На Яне му беше леко и доста изпревари Сотир. За Яне беше много по-лесно, когато имаше с кого да се съревновава. После момчетата се надхвърляха на геги. Яне изпрати с такава сила своята гега, че тя отлетя чак в едни храсти и се закачи за клоните им. Той се затича и с лекота я свали от там. После дойде ред да стрелят. Тук Сотир се оказа много по-точен от него. Предстоеше бой с ножове, после борба, а най-накрая - дуел с ятагани. С ножове двете момчета бяха напълно равностойни. Яне веднага позна в момчето отсреща стила на Диньо Циганара. Нямаше никакво съмнение, че той беше учил и Сотир на работа с нож. Той беше имал повече време да се упражнява, но пък Яне притежаваше много по-голяма сила и бързина. Така при една защита Яне удари с всичка
*кармъз - тъмно, кърваво червено
Токораз Memo
164
Ятаган и Меч
сила острието на ножа на Сотир и то изхвърча от ръката на противника му. Така и тази битка беше в полза на Яне.
Предстоеше борбата. Яне беше сигурен, че ще победи. Освен това при него последователно дойдоха и Глигорко, и Кара Тозю, и му казаха:
- Много по-добър си от него в борбата, внимавай да не го нараниш!
Яне се бори внимателно. Не искаше да нарани сина на байрактаря. Въпреки това го победи с лекота. Най-накрая остана последният изпит. От всички битки досега беше загубил само надстрелвансто. В последната битка щеше да се реши дали Яне с най-добрият, приеман досега в четата.
Двете момчета се изправиха едно срещу друго. Те хванаха в ръка дървените ятагани и започнаха да се дуелират. Ръката на Яне беше много посилна, но пък уменията на Сотир бяха много повече. Той въртеше ятагана с изключителна ловкост и на няколко пъти критично затрудняваше Яне. Битката, за радост на останалите хайдути, се проточи. Двете момчета се дебнеха като котки и като вълци се хвърляха един срещу друг. Мъжете одобрително кимаха и хвалеха качествата и на двамата. Те се нападаха и си отправяха множество бързи удари, а слсд това се изтегляха и започваха да се въртят, като се гледаха в очите. На няколко пъти атаките на Яне “увиснаха” или бяха толкова добре защитени, че той все по-трудно се решаваше да атакува, докато атаките на Сотир ставаха все посилни и дръзки. Яне се изморяваше все повече и повече и губеше предимството си в сила и бързина. Още от началото на него му беше станало ясно, че ще му бъде много трудно да победи. Една последна идея се въртеше в главата му. Тя беше отчаяна и твърде рискована, но в ситуацията, в която се намираше, само нещо такова можеше да му донесе победа. Той издебна точния момент и направи нисък напад. като разтвори краката си. Гъвкавостта придобита от борбата много му помогна и Яне насочи остро, мушкащо движение в областта на гърдите. Острието на ятагана обаче беше завито и твърде широко и Сотир с лекота плесна оръжието му, след това скочи високо, замахвайки с дървеното си острие. Яне разбра, че е уловен. Опита се да се изплъзне, но на-падът му беше твърде нисък и не успя да направи нищо друго, освен да види как още в скока Сотир спусна острието и го опря във врата му. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент мъжете не реагираха. След това всички избухнаха в бурни възгласи. Дори Яне разбра колко жестоко беше разгромен и колко красив беше скокът, конто Сотир беше направил. Това последно действие отне цялата му слава. Вече никой не си спомняше, че той беше победил Сотир във всичко останало, освен в битката с ятагани и надстрелването.
Тежки мисли се надвесиха над челото на Яне. Той мислеше за всяко движение от битката. Ако ятаганът беше с по-дълго, право и тънко ост
Ш том “Xaiidym
165
II глава “Бачкьой
рие, той щеше да победи. Мушкането беше едно от най-опасните атаки, но ятаганът не позволяваше това движение и така го беше лишил от победа. Яне ту се ядосваше, ту решаваше да промени нещата. Това оръжие трябваше по някакъв начин да се промени, така че с него да може и да се мушка! Това бяха мислите, които го вълнуваха. Дори това, което се случваше, трудно го откъсваше от тези му мисли. Така той си спомни онзи ден, в който стоеше изправен пред мечката. Ясно си спомни как беше насочил острието на ятагана в гърдите на дивото животно и понеже той беше широк и не беше направен за мушканс, беше заседнал в ребрата й. Този спомен се завърна със страшна сила в паметта му. Едва думите на Велко войвода успяха да го извадят от замислянето му.
- Днес наблюдавахме едно състезание между двама достойни мъже. Макар още в крехка възраст те показаха воля, упоритост и инат. Те доказаха, че са достойни да бъдат сред нас. Особено впечатляваща беше последната битка и мисля, че всички вие ще се съгласите с мен, че и двете момчета - и Сотир Манолов, и Яне Боляров, са достойни и заслужават да бъдат членове на нашата чета.