След тези думи Велко извади една висока шапка, нахлупи я на Сотир, така че ушите му се подгънаха и смешно застанаха настрани. После отнякъде извади и втора шапка, която нахлупи на главата на Яне. До-като правеше това, той говореше:
- Тази шапка се нарича каук. Тя е отличителна част от нашата униформа. Затова хората ни се наричат кауци. От този момент нататък вие вече сте кауци. Имате всички права и задължения, както всички останали. Хайде сега да отпразнуваме!
Хайдутите само това чакаха. Те се нахвърлиха върху бурето с вино, което Кара Тозю, съпровождан от Айше, буташе към огъня.
- Вече може да знаеш всички тайни на кауците! - обърна се Глигорко към Яне.
- Справи се много добре! - каза Кара Тозю и го потупа по рамото. В този момент Яне отново го почувства като свой учител. Сотир беше успял само с един с удар със скок да го изтрезви и да разруши самочувствието му. Благородството на мъжа си пролича точно в този момент, ко-гато Яне беше унизен, той намери сили в себе си да го подкрепи. Яне се зарече да запомни това завинаги и по-късно да му се отблагодари.
Когато небето съвсем причерня, всички хайдути вече бяха толкова пияни, че нищо не им се разбираше от това, което говореха. Яне също пиеше вино и главата му се беше замаяла. Когато се опита да стане, за да отиде по нужда, разбра, че краката му въобще не го слушат. С несигурна стъпка и “въртяща” се глава, той тръгна към близкия храст. С крайчеца на окото си видя Велко, който бързо и пъргаво се изправи и се приближи до него.
Токораз Memo
166
Ятаган и Меч
- По нужда ли? - попита го големият мъж, който се движеше пъргаво и бързо, като хищен звяр, като че ли въобще не докосваше земята.
- Да! - с дрезгав глас каза Яне.
- Хайде по-бързо, че трябва да ти покажа нещо!
Яне се обърна към храста, но това съвсем не беше лесно. Първо трябваше да разкопчае широкия си кожен силях, после да развие дългия широк вълнен пояс, да развърже връзките на потурите си…
Когато свърши “работата” си и се обърна, Яне разбра, че Велко се беше отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.
- Не ти ли направи впечатление, че лагера ни е изграден на такова неудобно място?
Яне наистина беше забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:
- Да, направи ми впечатление!
- Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината - след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия - цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя беше толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко беше успял. Мъжът все повече го озадачаваше. Все още помнеше как не можеше да го види в тъмното, как се движеше и как се беше правил на гърбав. Всичко това наистина караше Яне да мисли, че Велко не е обикновен човек, а демон - джингиби или дявол. Сега напълно разбираше откъде идваше фамилията му Шейтан.
Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в голяма пещера. Тя беше толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата беше попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм.
Ill том “Хайдут “
167
II глава “Бачкьой “
Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това беше камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега беше виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това беше най-голя- мото съкровище, което беше виждал и за което беше чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.