Ill том “Хайдут “
171
IIглава “Бачкьой”
Освен атаките отпред, когато двамата противници са лице в лице, Велко започна да го учи как се прави атака с нож отзад. Учеше го как да запуши устата на пазача, а след това да го прониже в сърцето отпред, отзад през плешката или в бъбреците. След това му обясняваше колко време ще живее пазачът, дали може да извика и накъде хвърчи кръвта, как ако иска да мълчи, трябва да го пререже между ребрата. На Яне му стана ясно, че Велко беше правил това много пъти и говори от личен опит. Кесиджията толкова точно и “шарено” му обясняваше всичко, че той го запомняше веднага и както му се струваше - завинаги.
Заниманията на Яне и Велко станаха редовни. Всяка вечер двамата отиваха в пещерата и там кесиджията го учеше. През деня дружината се готвеше, като се грижеха за оръжията, бореха се, стреляха и правеха всичко, което Яне беше правил на изпита. Вечер, след ядене, двамата се оттегляха в пещерата и докато останалите пиеха и говореха, те се упражняваха. Освен с кама, Велко учеше Яне и на още едно кесиджийско оръжие. То се наричаше ортома и представляваше разплетено дебело въже, с множество куршумени (оловни) топчета, накачени на всяко жило. Велко твърдеше, че това е едно от най-опасните оръжия. За учудване на кесиджията Яне за съвсем кратко време стана много добър с ортома. Велко беше искрено изненадан. Това беше така, защото ортомата имаше много общо с боя с пешкири, който Яне многократно беше упражнявал. Велко се усмихна, когато Яне му разказа за това упражнение. Той много го хареса. По-късно хайдутите му разказаха за битката между Яне и Кара Тозю и когато мъжът започна да се оправдава, войводата искрено се смя.
Освен с останалите оръжия двамата се упражняваха и с ятаган. Една вечер Яне сподели с Велко слабите места, които беше открил в ятагана и двамата мислеха върху това как трябва да се промени формата му, за да може той да става и за мушкане.
Това продължи дълго време. Мъжете не ходеха никъде и не нападаха кервани. Велко изцяло се беше посветил на подготовката на кауците, а вечер - на обучението на новия кесиджия. За Яне дните минаваха като мигване с клепач. Той беше непрекъснато зает, през целия ден, а понякога и нощем оставаше да се упражнява до пълно изтощение и изнемо-га. Велко му беше казал, че може всеки момент да получи първата си задача, така че трябваше да е готов. Яне не се чувстваше готов, затова се упражняваше. Освен това така не му оставаше време да осъзнае с какво се беше захванал и къде беше попаднал.
Скоро разбра, че пещерата, в която всяка вечер се упражняваха, беше кръстсна на Велко. Всички я наричаха Велковата дупка. Кауците знаеха за съкровището, но това като че ли не им правеше никакво впечатление.
Токораз Memo
172
Ятаган н Меч
През деня мъжете отделяха най-много време за борба. Яне беше най-добрият сред тях. Най-трудно му беше да се бори с Манол, Диньо и с Кара Тозю. Един ден, тъкмо когато за пореден пъг беше натръшкал на земята най-силните и тежки хайдути, към него се приближи Велко.
- Хайде да се поборим!
Яне погледна огромния мъж и целият настръхна. Той много пъти вече се беше убеждавал колко силен, бърз, лек и пъргав е кесиджията Велко. Сега виждаше извисяващото се над него тяло и се чудеше дали ще бъде толкова ловък и вещ и в борбата. Едва ли. Това бяха съвсем различни неща. За момент изпита желание да му покаже, че поне в едно нещо е добър колкото него и дори по-добър. Сега беше моментът! Велко го беше виждал как се бори, но едва ли си даваше сметка колко силен и бърз е. Ако войводата разчиташе само на силата и на ръста си, щеше да загуби. Спомни си първата си среща с Велко. Той току що беше спечелил борбите на Четиридесетте извора, а Велко тогава беше гърчаво джудже. Как би се учудил дядо му, ако знаеше, че днес той, Яне Боляров, се бори и се изправя срещу същото това джудже. Победата щеше да бъде за Яне. Той беше в много добра форма. В този момент си спомни еленсито, с което беше ударил башпехливанина Кая и го беше проснал в несвяст на земята. Той щеше да победи!
Велко беше свалил елека си и сега се изправи срещу него. Яне отдавна вече беше загрял и беше успял да си почине след борбите с останалите хайдути. Някой от кауците извади гайда и бавно засвири. Протяж-ният звук на гайдата се разнесе из клисурата, думите на песента не се чуваха, но всички знаеха, че става въпрос за това как двама пехливани на пехливаните, двама юнаци и синове на тая земя, се изправят един срещу друг, сили да премерят и своето юначество. Яне не чуваше думите на песента, но те сами се появяваха в главата му. Музиката ги носеше. Скоро момчето разбра, че тази музика носи точно тези думи и тази песен не съществува, и никой не я знае, защото тя сега се пишеше. Той и Велко бяха нейните създатели.