До вечерта Яне беше омърлушен. Беше попаднал в ръцете на един Бимбал. Той беше учен, че трябва да побеждава Бимбалови, а сега беше победен от един от тях.
Тази вечер нямаше да може да се занимава с Велко, защото цялото тяло го болеше. Той се беше отделил и се беше уединил, за да помисли върху всичко, което се беше случило. Велко и Айше също се уединиха, така че за Яне вече нямаше никакво съмнение, че те двамата са като мъж и жена. По някое време, както си стоеше, към него се приближи Василка. Тя му заговори с равен глас. Яне беше забелязал, че Велко се отнася с особено уважение към нея и й казва “мале”. Айше му беше казала, че Василка е отгледала Велко още от дете. Тя спомена нещо за брат на Велко, но Яне така и не разбра добре. Сега жената заговори, но така все едно не говореше на него. Тя гледаше в същата посока, в която гледаше и Яне.
- Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат, че като откажат да пораснат ще успеят да задържат живота си далеч от старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така
175
III том “Хайдут “
IIглава “Бачкьой”
ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това щастливо и безгрижно време, наречено детство.
Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да пораснеш, но никой не ге пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи. Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а когато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.
Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго. Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите набори растат и стават големи мъже и жени някак оставам далеч от всичко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаряват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.
Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.
Жената говореше гака, че Яне чувстваше искреността в думите й. Тези думи съдържаха голяма сила и той я усещаше. Тези думи, изречени от много по-старата от него жена, го накараха да се чувства неудобно. Той поиска да се обърне, за да види очите на баба Василка, но само изстена. Цялото тяло го болеше.
- Лошо си ударен! - каза жената.
След това тя го хвана със сухите си и слаби ръце за врата. Яне почувства как странна топлина се разлива по тялото му, а мускулите му се отпуснаха. Жената леко, но достатъчно категорично, го натисна надолу, като го постави да легне по гръб на земята. След това бавно докосна ребрата му, като прекара ръка през гърдите му. Яне отново почувства загадъчната топлина. Както си лежеше и гледаше звездното небе, изведнъж видя някой да се надвесва над него. Погледна по-внимателно. Беше Айше. Старицата явно я беше повикала само е един жест и сега нещо й каза. Тя кимна разбиращо с глава и изчезна нанякъде. После Яне почувства някаква слабост и в същото време вътрешна топлина го заливаше на талази. Очите му горяха. Той се отпусна и ги затвори. Главата му се въртеше. После почувства, че го носят нанякъде, но не знаеше нито кой го носи, нито къде го отнася. Нямаше сила дори да отвори очи, но все още беше буден и чуваше всички гласове, и въобще всичко, което се случваше е него.
Токораз Memo
176
Ятаган и Меч
Когато отвори очи, видя, че лежи до едно огнище. Изправи глава и видя, че се намира в много по-малка пещера от Велковата дупка, а може би това беше някакъв страничен ръкав. Разбра, че е в пещера по стените. Пещерата беше така направена, че приличаше малко на одая, а огнището беше съвсем като огнището в Боляровия хан - голямо и измазано с кал, а отгоре варосано. Той лежеше на пода, който беше глинен и покрит с шарени черги. Огнището го заливаше с топлина, но не само пряката топлина го топлеше, въздухът в малката пещера беше затоплен. Той се огледа и видя, че пещерата има дори дървена порта. Така топлият въздух оставаше вътре. Василка стоеше до него, седнала на ниско трикрако столче. Тя го гледаше, мърмореше нещо под носа си и хвърляше някакви билки в огъня. Миг след това непоносима горчива миризма се разнесе из пещерата.