— Извардили я, както си носела вода от герана — продължи старецът. — Докато се чуе писъкът й, те я метнали на конете. Добре, че ги срещнахме с каруцата…
— Само двама настигнахме! Единия го смъкнах… говореше момъкът се задъхваше. — Не гъкна!
Лицето на войводата се поразведри — огледа той крака на стария, рамото на момъка и рече на байрактаря:
— Я, бай Горане, виж, та превържи раната, да спре кръвта.
Но Горан и без неговото напомняне приклякаше вече до стареца с една развита, намазана в единия край с някакъв мехлем бяла кърпа.
— Па вие… прощавайте — усмихна се войводата, като сложи ръка на рамото на стареца. — Не знаех, че сте се ударили с поганците. Право да ви кажа, дотегнало ми е на страхливци да помагам. Да не би да сме повече, или пък да сме я по-силни от вас? Като живеем в гората, да не би да сме с рога? Къде, казвате, е момата?
— В кулата трябва да е! — подвикна Ангел. — В Мехмедовия конак! О, ще ми падне той! Ще му дам аз…
— Ще стане юнак от тебе — потупа го Страхил по рамото и се извърна към изправените настрани пазванти! — Я бре, пристъпете насам!
И тримата турци се строполиха по очи в краката на войводата.
— Вие Мехмедови хора ли сте?
— Мехмедови, ефенди!… Ратаи сме по чифлика!… Ние не сме виновни…
— Слушайте добре какво ще ви кажат — подхвана Страхил. — Ще се върнете сега при Мехмеда и ще му разправите какво сте видели Обадете му, че аз освободих тия хора. Чувате ли? Ще му кажете, че те не са виновни. Те не са знаели, че съм слязъл в тоя край. Ясно ли ви е?
— Ясно е, чорбаджи!… Ще кажем, ефенди!… — викаха и тримата.
— Така. И още нещо му кажете: при него има една мома… Как се казваше тя? — извърна се той към стария.
— Димка! — изпревари отговора Ангел.
— Димка, Димка се казваше… — обади се и старият. — Ако беше жив брат ми, бог да го прости…
— Трай, старче! Не мърдай, докато те превържа! — дръпна го байрактарят с кърпата, която пристягаше около крака му.
— Ако вдигне ръка върху нея — продължи Страхил, — ще му подпаля конака, а и него жив ще го опека. Ще му кажете: „Страхил поръча веднага да пуснеш момичето.“ Хайде, бягайте!
Пазвантите се втурнаха презглава из пътя към полето.
Всички стояха мълчаливо и гледаха след тях, докато се закриха зад чупката на пътя.
— Войводо, дали ще я пусне той? — подвикна изведнъж братът на отвлеченото момиче.
— Кой знае… — вдигна рамене войводата. — Хайде, момчета, да се махаме от пътя. Тая нощ — извърна се той към селяните — и вие ще дойдете с нас. Хайдушки гости ще бъдете.
И войводата свърна нагоре към тъмнеещата планина.
Пленницата в кулата
Одаята, в която беше затворена отвлечената девойка, беше ниска, с дебели сводести стени и две тесни, обковани с решетки прозорчета. Тя би била същински затворнически кауш, ако не беше широкият, отрупан с възглавници миндер и дебелият анадолски килим, който прикриваше изкъртения под.
Пленницата навярно бе викала, плакала, блъскала от стена в стена, от решетка в решетка, но сега се бе свила с клюмнала глава върху миндера, облечена в старото си сукманче и разкъсаната по време на борбата риза.
Вратата се отвори — влезе една застаряла ханъма с незабулено, повехнало, но все още хубаво лице, чиито устни бяха подвити в горчиви гънки — следа от някогашна дълбока и трайна болка. След старата влезе едно десетина-годишно момиченце, което носеше широк сребърен поднос, отрупан с надиплени копринени дрехи, върху които святкаха хубави накити.
Ханъмата прекоси бавно одаята, спря се до миндера и леко побутна рамото на Димка.
— Хайде, моме, стани да те облека — рече тя. — Хайде, че господарят скоро ще дойде. Трябва да станеш още по-хубава.
Димка си остана притихнала, като да се вслушваше какво още ще й кажат. Само сълзите отново преляха и закапаха върху избелялото сукманче.
Ханъмата огледа едната, другата решетка и пак с обади като на себе си:
— И да плачеш, и да не плачеш, все толкова — няма кой да те чуе… Хайде — отново побутна тя с къносаните си пръсти рамото на момичето, — изтрий сълзите си… Мълчи, глупачке… Не си знаеш доброто, Стани, виж какво съм ти донесла. — Ханъмата взе от подноса, който държеше малката прислужница, една прозирна дреха и я поднесе към селянката: — Пипни да видиш… мъсърска свила.
Димка вдигна лице и запремигва, сякаш не разбираше какво искат от нея. Сълзите бяха изплакнали очите й, та блестяха — ясни и дълбоки. Ханъмата сграбчи от подноса шепа нанизи и гривни и й ги подаде:
— Виж, виж какво ти праща беят!
— Искам да си ида… — проплака пленницата.
— Стани, стани да те накича… Да знаеш каква хубавица ще станеш. Майка ти да те види, няма да те познае.