Джо Гарбър
Хайка
На Стийв Орсъм, известен като Свраката — много по-приятен вид птица, отколкото споменатите в настоящата книга.
„Човекът, погледнат от биологична или каквато и да е друга точка, е най-страшната от всички хищни птици…“
„Макар във всяко друго отношение измамата да е отвратително нещо, по време на война тя е похвална и славна. Онзи, който победи врага с военна хитрост, е толкова достоен за похвала, колкото и онзи, който ги победи със сила.“
Глава 1
Как Дейв загуби работата си
1.
В утрото на деня, в който изчезна, Дейвид Елиът се събуди точно в пет и четирийсет и пет, както обикновено. Преди двайсет и пет години, на едно горещо и зелено място, той се бе научил да се буди, когато поиска. И това му бе станало навик.
Дейв провеси крака от леглото и погледна безучастно към съпругата си Хелън, която се бе свила на топка от другата страна на леглото. Радио часовникът до нея беше нагласен за осем и двайсет. Дотогава Дейв вече щеше да е в кабинета си и да работи.
Той взе маратонките, анцуга и чорапите си от гардероба и се приближи до ниското, прекалено модернистично бюро — последния плод от обсебеността на Хелън по обзавеждането. Извади чантичката си и сложи в нея чисто бельо, ключовете и златния си „Ролекс“.
Отиде в банята, за да се облекчи и измие зъбите си, после влезе в кухнята. Кафеварката „Тошиба“ вече бе направила кафето. Дейв го сипа в голяма емайлирана чаша — сувенир от командировката му в Токио. Отново зареди кафеварката и нагласи таймера за осем и петнайсет. Хелън също се нуждаеше от сутрешното си кафе — дори повече от него, защото съвсем не беше общителна, когато се събудеше. Започваше да се държи добре едва когато отвореше вратите на галерията си на Лексингтън Авеню.
Дейв преглъщаше топлото гъсто кафе и потреперваше от удоволствие.
Нещо меко докосна долнището на пижамата му. Протегна ръка и погали котарака по гушата. Апаш изви гръб, протегна се и започна да мърка.
Хелън не харесваше името му и непрекъснато настояваше да го сменят. Вторите бракове изискват повече компромиси от първите. Дейв знаеше, че трябва да отстъпи. Но името на един котарак нямаше нищо общо с желанията на собственика му. И така, след пет години брак Дейв продължаваше да нарича животното Апаш, а Хелън, която беше русокоса и своеволна, ледено казваше „онзи котарак“.
Погълнат от неприлични мисли относно разликата между котките и злобата, Дейв взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и започна да разгръща страниците. Само го преглеждаше. Ритуалът беше повод да се наслади на първата за деня чаша кафе.
Щом стигна до бизнес информацията, забеляза, че дясната ръка съвсем несъзнателно потупва лявата страна на гърдите му. Дейв направи гримаса. Лукавият, язвителен вътрешен глас, който наричаше свой ангел — пазител, прошепна: Търсиш цигари, нали? Отказа ги преди дванайсет години, но организмът ти още се нуждае от сутрешната доза никотин. Може би в края на краищата трябва отново да пропушиш.
— Добро утро, мистър Елиът. Хубав ден за тичане.
Портиерът смяташе за свое задължение да уверява живущите в сградата, че всеки ден е хубав за тичане.
— Добро утро, Тад. Има ли нещо за Литва в днешните вестници?
Прадедите на Тад бяха емигрирали в Съединените щати през 80-те години на миналия век. На Тад му се струваше, че това е било предишния ден. Той беше пламенен патриот. Нямаше ден през трите години, откакто Дейв и Хелън бяха купили апартамента, в който Тад да не спомене нещо за Литва.
— В „Нюз“ и в „Таймс“ няма нищо, мистър Елиът. Но аз получавам вестници от Вилнюс. Обикновено идват в сряда или в четвъртък. Утре ще ти кажа какво пише.
— Добре.
— Хей, какво ти има на ръката? — попита Тад, като посочи марлята, с която бе увита лявата китка на Дейв.
— Един служител ме ухапа.
Портиерът започна да мига.
— Будалкаш ме.
— Не. Ние… Моята фирма купихме едно предприятие в Лонг Айлънд. Вчера ходих там. Един от работниците изрази недоволство от новата управа — кисело се усмихна Дейв.
Тад се изкикоти.
— Измисляш си го, нали?
— Не. В живота на корпорациите непрекъснато стават такива неща — хапят ръката, която ги храни.
Портиерът отново се изкиска.
— Трябва да съм щастлив, че съм само един портиер, мистър Елиът. Приятен ден.