— Мистър Елиът, започвам да мисля, че ти липсва зрелостта, присъща на мъжете на твоите години и опит. Независимо от това ще ти кажа нещо важно. В момента смяташ, че най-хитрият ти сценарий е да се измъкнеш от сградата. Но това съвсем не е така. Това е най-лошият ти сценарий. Излезеш ли оттук, ще преживееш най-неприятния си кошмар.
5.
Линията прекъсна, както Рансъм бе обещал. Дейв сви рамене, пъхна предавателя в джоба на ризата си и посегна към телефона. От другата страна вдигнаха още след първото иззвъняване.
— Дабъл Ю Ен Би Си Телевижън, канал четири, новини от мястото на събитието. С какво можем да ви помогнем?
Когато замисляше плана си, Дейв смяташе, че ще бъде най-добре, ако говори с ирландски, арабски или испански акцент. Не трябваше да оставя съмнение, че е чужденец, а той не беше сигурен дали ще успее. По-лесно бе да се представи за обикновен лунатик. Нюйоркчани бяха свикнали с такива.
Бръщолевейки колкото може по-бързо, той избълва:
— Да ми помогнете ли? Не. Но аз мога да ви помогна. Мога да помогна на всички. И ще го сторя. Писна ми. Стига толкова! Ще предприема нещо. Спомняте ли си онзи филм? „Луд съм и повече не издържам.“ И аз не издържам. Ето защо, всички ще умрат!
— Сър?
— Реки от кръв. Ще бъде разпечатана седмата тайна заповед. Виждам бял кон, а името на ездача е Смърт. Аз съм Смъртта и днес дойдох за нечестивците. Великият град Вавилон ще бъде срутен с насилие и ще бъде заличен от лицето на земята. Аз нося Божия огън и ще пречистя света от злото!
— Сър, не ви разбирам…
— Ще унищожа кучетата, магьосниците, развратниците, убийците, идолопоклонниците и всички, които обичат лъжата. Днес те ще бъдат хвърлени в ямата!
— Да, сър, може ли да…
— На ъгъла на 15-та улица и Парк Авеню. Изпратете снимачен екип. Да насочат обективите си към средата на сградата. Ще видят всичко. Съвсем скоро. Още тази сутрин. Сатаната и неговите легиони се развихрят.
— Сър? Там ли сте още?
— Да, но те няма да бъдат тук. Ще горят в ада!
— Моля, искам да ви задам само един въпрос…
— Не може.
Дейв затвори и си позволи една доволна усмивка.
6.
След няколко минути чу, че евакуирането на сградата започна. Някой почука на вратата на телефонната централа и извика:
— Има ли хора вътре? Съобщиха, че в сградата има бомба. Всички трябва да излязат навън.
Успех — ликуваше сприхавият ангел — пазител на Дейв. — Онези от телевизията са се обадили в полицията и ченгетата са изпратили специалистите по взривовете, Рансъм не може да им забрани да евакуират хората. Пък и няма да се опита, защото, ако си като него, ще знаеш, че някой откачен наистина може да е сложил бомба. Вероятността е сто на едно, но може да се случи. А Джон Рансъм отлично знае, че ако спре евакуацията и бомбата избухне, ще заплува в море от разкаяние.
Дейв чакаше. След малко суматохата навън утихна. Само от време на време минаваха забързани стъпки. После се възцари тишина. Дейв отключи и отвори вратата. Излезе и се огледа. Коридорът беше пуст. Доволен, че всички са излезли, той хукна по коридора, зави надясно и мина покрай кафенето. И там нямаше никой.
Следващата му спирка беше счетоводният отдел — хиляда и петстотин квадратни метра, разделени на сиви стаички. Преградите бяха ниски и Дейв можеше да наднича над тях, но никъде не видя онова, което му трябваше. Обувки. А нямаше много време.
Стисна зъби от отчаяние.
Съзря мъжки очила с телени рамки. Вероятно собственикът им щеше да се върне за тях след няколко минути.
Дейв си сложи очилата. Гледката пред него са смали, замъгли се и се изкриви. Махна ги и извади стъклата. От разстояние едва ли някой щеше да забележи, че носи само рамки.
Втурна се отново в коридора, свърна към аварийното стълбище и… По дяволите!
На стълбите стояха двама мъже. Служителите от горните етажи още слизаха. Стотици. Стълбището беше претъпкано.
Дейв се вгледа в лицата им. Не познаваше никого. Сля се с тълпата. Нервен и нащрек, той се вслушваше в различните гласове, като се опитваше да долови познат тембър.
— Вероятно пак са арабите.
— Не. Аз бях в кабинета, когато се обадиха. Мислят, че е някакъв тъп ирландец.
— Аз съм ирландец.
— Ох, извинявай…
Пред Дейв разговаряха две жени. Никога не бе чувал гласовете им.
— Можел да ме премести от отдел „Обработка на информацията“ и да ме назначи да му докладвам пряко. Ама знам ли? Толкова е мазен.