Водата е кафява, гъста и кална. Не виждаш дори ръката пред лицето си. Колкото по-надълбоко плуваш, толкова по-тъмно става. Накрая няма никаква светлина, освен слабото бронзово зарево високо над теб.
Дейв загребва, без да вижда нищо и знае, че е стигнал по-дълбоко от всяко друго момче. Намира се в царство, където никой от тях не е влизал. Доволен от постижението си и макар да съзнава, че трябва да се връща, той продължава да плува надолу. Ръката му докосва нещо.
Хлъзгава тиня. Слуз. Сърцето му се свива. Сепията! Не, някакви растения. Водорасли. Дъното. Успех! Той се вкопчва в тях и се изтегля надолу. Обикновена кал. Дейв дръпва водораслите. Трябва му доказателство, че най-после е направил онова, към което всички се стремят. Лесно откъсва водното растение.
Време е да се връща. Нуждае се от кислород.
Изтласква се нагоре. Лицето му почервенява от напрежение. Устата му се изпълва със слюнка. Повърхността сигурно не е далеч.
Плува с всички сили. Става още по-лошо. Усеща остра болка в синусите. Белите дробове го болят.
Вече вижда бронзовото зарево, което постепенно се увеличава. Още малко. Момчетата ще пощуреят, като видят какво държи в ръцете си. Пред очите му заиграват червеникави огнени петна. Ярки. Ослепителни. Всеки миг въздухът ще…
Ръцете му се блъскат в нещо. Ако не го бе докоснал, щеше да разбие главата си. Въпреки това се удря, но леко. Няма значение. Най-важното е да поеме кислород. Ала нещо го дърпа надолу, заклещва го в студените тъмни води, дави го и го убива. На гърдите му се стягат метални обръчи. Усеща непоносима болка. Всеки момент устата му ще се отвори, водата ще нахлуе вътре, ще изпълни белите му дробове, ще се удави и ще умре. Той блъска и се бори с онова, което го държи във водата и мрака, далеч от кислорода и живота. То е злобно, енергично — олицетворение на омразата. Иска да го довърши. Дейв не може да мине покрай него. Ей сега ще отвори уста, ще започне да крещи и…
Салът. Дейв се намира под сала. Отблъсква се от него и се показва над повърхността задъхан, с посиняло лице и празни ръце.
Докато не стана на четирийсет и седем години, онзи миг под водата бележеше връхната точка на отчаянието и страха в живота на Дейвид Елиът. Не можеше да си представи нищо по-ужасяващо или смразяващо кръвта от това да остане без кислород и да бъде в плен на онова нещо под водата. Неизбежността на смъртта избледнява пред вцепеняващия, безнадежден и мрачен ужас от факта, че съдбата е против теб и изход няма.
Но на четирийсет и седем години — съвсем неподходяща възраст за подобни прозрения — Дейв откри, че има още по-страшно отчаяние. Разбра го, докато гледаше как Хелън, съпругата му, жената, която искрено се опитваше да обича, го сочи с пръст и крещи:
— Това е той! Ей там! Хванете го!
Глава 3
Лук, който не става за ядене
1.
По-късно раздразнителният вътрешен глас на Дейв щеше да го укорява, че се държа точно както Рансъм несъмнено очакваше.
Шокът от предателството на Хелън го парализира. Не можеше да се съвземе и да помръдне. Видя я да стои до високия прозорец на фоайето, заобиколена от намусени стрелци и не повярва на очите си. Тя го гледаше, сочеше към него и го показваше на убийците. Невероятно! Умът му не го побираше. Хелън никога не би направила такова нещо. Дейв беше като хипнотизиран.
Запази само неясен спомен за онова, което последва. Блъснаха го отзад и един носов глас изръмжа:
— Хей, давай напред.
Главорезите на Рансъм навлязоха в тълпата и започнаха да си проправят път сред потока от ядосани нюйоркчани.
Спаси го организмът. Умът му нямаше нищо общо с това. Стомахът му се разбунтува. Взе да му се повдига. Дейв отвори уста, задави се и издаде продължителен клокочещ звук.
Започна да повръща. Хората се отдръпнаха от него. Тълпата във фоайето се втурна към заключения изход. Разбиха един от прозорците на въртящата се врата. Някой извика от болка. Счупи се още едно стъкло. Хората бягаха сред летящите отломки и излизаха на улицата. Подчинените на Рансъм бяха пометени. Единият падна и започна да крещи, сетне да хленчи, а накрая утихна.
Дейв се промъкна, препъвайки се, в коридора за асансьора.
След няколко минути, още зашеметен и треперещ, той се озова някъде другаде. Не беше сигурен къде се намира и как е стигнал до там. Асансьорите бяха отворени и чакаха да бъдат задействани. Всяка кабина имаше отвор с капак на тавана. Само трябваше да развърти четири винта. Как ли успя да го направи?