— Чакай, Грег. Има някакво…
— Особено ако имаш черно петно в биографията си. От друга страна, Мардж, ако останеш в „Америкън Интердайн“, може дори да те повишат, ако изиграеш правилно картите си.
— Има някой…
— Зарежи го, Мардж! Отдай се на любимия си.
— Не, имам предвид зад теб.
Грег, който бе извил ръката на Мардж, погледна през рамо.
Дейвид Елиът му се усмихваше, макар и не дружелюбно.
7.
Дейв ритна Грег, после се увери, че сладострастникът е загубил съзнание.
Разтърси китката си, опитвайки се да прогони болката. Кокалчетата на лявата му ръка бяха ожулени и от раната бликнаха няколко капчици кръв.
Ръката ти не е добре. Освен всичко останало ще развиеш и гангрена.
Дейв погледна за последен път изпадналия в несвяст Грег и вдигна очи към Мардж. Първата му мисъл беше, че тя има страхотни скули, а втората — че ще започне да вика.
— Здрасти, аз съм Дейвид Елиът и имам лош ден — избръщолеви той.
Четвъртитите привлекателни челюсти на Мардж се отпуснаха. Изумруденозелените й като водите на планинско езеро очи се ококориха зад големите правоъгълни очила с червени рамки. Тя отвори и затвори уста два пъти, без да издаде звук.
Кажи й нещо смешно. Дръж се хлапашки и леко огорчен.
— Как вониш — рече Мардж и сбърчи нос.
Дейв хареса гримасата.
— Всъщност днес е най-лошият ден в живота ми. Слушай, Мардж, ако продължаваш да отстъпваш назад, ще се блъснеш в стената. Аз ще се отместя от вратата. Така че, ако искаш да се измъкнеш, ще те разбера.
Мардж сви устни и го погледна изпитателно.
— Нима?
— Да, наистина.
Тя беше привлекателна жена. Грег имаше вкус. Може би твърде нисичка — метър петдесет и пет, но с хубаво тяло. Черни коси, блестящи като лъскав въглен. Около двайсет и пет годишна. Закачливи очи и устни, създадени за усмивка. Готин еврейски нос, който беше едновременно симпатичен и…
Зарежи тая работа, приятелю. Стига й един навлек за днес.
Мардж стоеше с гръб към стената, приковала поглед в Дейв. Започна да се прокрадва сантиметър по сантиметър, докато стигна до вратата. Сложи ръка на дръжката и отново проговори:
— Мисля, че трябва да ти благодаря. Заради онзи мърльо.
— Моля.
Дейв погледна мръсната си риза.
Мардж вирна глава и сложи ръце на кръста.
— Само това ли ще кажеш?
— Смятам, че е достатъчно.
— Изникваш от пода като някакво същество от романите на Стивън Кинг, поваляш с удар от кунгфу онзи женкар, а после се правиш на две и половина.
Време е за хлапашката усмивка. Хайде, приятелю, спечели доверието й.
Дейв въздъхна и наведе глава.
— Стори ми се, че се нуждаеш от помощ…
Сетне я погледна и се ухили.
— Пък и… Трябваше да направя нещо… Знам ли… Да се поразвеселя и да докажа, че съм свестен тип. Цапардосах го както заради теб, така и заради себе си.
— Какво? — изръмжа тя. — Винаги ли решаваш проблемите с личността си, като удряш хората?
— Не бих казал. До днес не съм имал проблеми с личността си.
Тя го изучаваше с поглед. Правеше го по циничен начин и подробно — от главата до петите. Дейв подозираше, че Мардж се опитва да прецени как изглежда под пласта мръсотия.
— Неприятности ли имаш? — попита накрая тя.
— Меко казано — отново въздъхна той.
Мардж отново сложи ръце на кръста си, изду бузи и килна глава. Това му се стори възхитително.
— Добре тогава. Знам, че ще съжалявам, но нищо. Предполагам, че ти дължа нещо заради…
Тя посочи презрително към проснатото тяло на Грег.
— Мардж, наистина се нуждая от помощта ти. Искам да те помоля за нещо, но не бива да се чувстваш задължена да го правиш.
— Добре, мистър…
— Дейв Елиът.
— И така, мистър Дейв Елиът, имаш пет минути. Да чуем какво имаш да казваш.
Тя потропваше с крак и хапеше устни. Накрая попита:
— И мислиш, че трябва да ти повярвам ли?
Дейв сви рамене.
— На стената има телефон. Обади се в „Сентерекс“. Вътрешният ми номер е 4412, а секретарката ми се казва Джоу Кортнър. Нейният номер е 4411. Кажи, че си помощничката на зъболекаря ми и че се обаждаш, за да промениш часа, който ми е определен за утре. Името на зъболекаря ми е Швебер. Провери какво ще стане.
Мардж се обади и обясни: