— Точно така. Веднага щом чуеш някакъв глас, пусни записа. Но само, ако си извън сградата. Вътре ли си, не прави нищо. Ако Рансъм се обади, преди да се измъкнеш от тук, ще трябва да измисля друг план.
Мардж пое дълбоко въздух и се усмихна.
— А какво ще правим с Грег?
Хубава усмивка!
— Рано или късно някой ще чуе стенанията му. Или утре чистачките ще го намерят. Дотогава ще остане тук.
— Между другото, исках да те попитам — защо уви толкова много изолирбанд около… Ами, оная му работа?
— Защото, когато някой започне да го размотава и го дръпне, искам онзи сваляч да извика „Ох!“.
Мардж се изкикоти.
— Ти си гаден тип, мистър Дейв Елиът.
Усмивката й озари стаята.
Пък и как го гледаше. Или поне така си мислеше. Надяваше се.
— Да — ухили се самодоволно Дейв, — такъв съм си — куче-пазач.
Тя вдигна брадичка и лицето й поруменя.
— Но не си гаден към всички.
— Не.
Дейв направи една крачка към нея. Чист инстинкт. Мардж стори същото, ала в движението й нямаше нищо инстинктивно. Дейв усети, че в обзаведената с климатична инсталация компютърна зала стана топло. Приятна топлина. По-скоро лек летен ветрец.
Мардж стоеше близо до него. Очите й искряха. Делеше ги само една крачка. Или тълкуваше сигналите й погрешно, или на нея й харесваше да е близо до него. Взаимно привличане. Имаше магнетизъм — неподправен, спонтанен и неизбежен. Рядко срещано явление, но се случваше. Някои го наричат любов от пръв поглед, макар че, разбира се, не е така.
В главата на Дейв се завъртя изключително глупава мисъл. Но и мисълта, и глупостта му се понравиха, така че…
Той се сепна и обузда психиката си толкова рязко, че изпита болка. Самата мисъл за онова, което възнамеряваше да направи беше безумие, дори самоубийство.
Хубаво е, че все още имаш морални задръжки, приятелю…
Дейв сграбчи ръката на Мардж и я стисна, сякаш се ръкуваше с някой от колегите си.
— Благодаря за помощта, Мардж. Наистина съм ти признателен. Но трябва да тръгвам. Колегите ти скоро ще се върнат от съвещанието.
Очите й заискряха още по-силно.
— Добре. Виж какво, цялото ми име е Мериголд Фийлдс Коен. Не ме гледай така. Родена съм през 1968 и родителите ми живееха в Сан Франциско. Не съм виновна, че са ми дали това тъпо име. Както и да е, ще намериш телефонния ми номер в указателя. Уест Сайт, 94-та улица. Обади ми се, като се измъкнеш от тази бъркотия. Може дори да ми дойдеш на гости.
Дейв й се усмихна. Мардж беше възхитителна. Той беше изцяло запленен от нея. Изкушаваше се да каже нещо прибързано.
Жалко, че имаш щастлив брак. А може би вече не е така.
— Разбира се, Мериголд.
Опита се думите му да прозвучат искрено. А може би действително беше така.
— Да не си посмял отново да ме наречеш Мериголд.
— Няма. Обещавам. Честна дума. А сега искам да ти кажа още нещо.
Мардж закима нетърпеливо.
— Последното, което искам, е да си навлечеш неприятности заради мен. Не желая да разбират, че ми помагаш. Но когато намерят Грег, ще възникнат въпроси. Затова трябва да имаш алиби. Измислил съм ти непоклатимо алиби. Никой няма да се усъмни. Нали разбираш?
— Да. И какво е то?
— Това.
Дейв я удари по челюстта. Хвана я, докато се свличаше надолу и внимателно я положи на пода. Сетне взе парите от чантата й. Само двайсет и три долара. Горката. Остави й обаче картата за метрото, за да може да се прибере вкъщи.
Глава 4
Всичко е във въображението
1.
Водена от най-тъпия вид суеверие, организацията, която бе построила и поддържаше сградата, където работеше Дейв, бе решила, че няма да има тринайсети етаж. Номерацията вървеше 11, 12, 14, 15 и тъй нататък, сякаш боговете или демоните, вещаещи лош късмет, бяха толкова прости, че не можеха да броят.
„Америкън Интердайн“ заемаше дванайсетия и четиринайсетия етаж. Рецепцията беше на горния.
Администраторката лазеше на колене и подсмърчаше. Дейв се вторачи в нея.
Тя представляваше карикатура на юпитата от 80-те. Вълнената й пола на рибена кост стигаше почти до глезените. Всеки състезател по американски футбол можеше да й завиди за подплънките на сакото. Бялата й памучна риза беше толкова силно колосана, че сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а тъмночервената фльонга на врата й приличаше на голяма птица от списъка на застрашените от изчезване видове. Цялото й облекло крещеше, че е купено от „Олкът и Андрюс“ — магазин, фалирал преди няколко години.