— Извинете — каза колкото може по-учтиво Дейв. — Аз съм от телефонната компания.
Тя вдигна глава и присви очи.
— Не мърдайте. Стойте там.
— Контактните си лещи ли загубихте?
— И двете.
— Да ви помогна ли?
— Само ако внимавате.
— Разбира се.
Дейв клекна и се вгледа в килима. Близо до жената съзря отблясък от отразена светлина.
— Малко наляво. Видяхте ли я?
— Да. Благодаря.
— А другата е малко по-нататък.
— О, чудесно. Намерих я.
Администраторката извърши съответния ритуал — близна пръсти, вдигна клепача си, вирна нос към тавана и намести лещите. Според Дейв хората, които носеха контактни лещи, бяха малко по-неотвратителни от онези, които бъркаха в носа си на обществени места.
Жената извади книжна носна кърпа и избърса очи. Кърпата стана лилава от грима й.
— Нещо ви влезе в окото ли?
Дейв знаеше, че не бива да задава този въпрос.
— Не…
Те преглътна, подсмръкна и избърса една сълза.
— Аз… Плачех.
Дейв мразеше да се превръща в изповедник на непознати хора, но се нуждаеше от помощта на тази жена. Опита се да внуши състрадание, въздъхна и попита:
— Какво се е случило?
След десет минути Дейв знаеше повече, отколкото искаше, за живота на администраторката. В края на 80-те получила бакалавърска степен от един престижен бизнес университет, започнала работа на Уол Стрийт като инвестиционен банкер, била уволнена по време на последната вълна от съкращения, останала безнадеждно безработна и накрая от отчаяние кандидатствала и била назначена като администраторка в „Америкън Интердайн Уърлдуайд“.
Дейв издаваше успокояващи звуци.
— И така, единственото място, където намерих работа, е тази дупка. Още изплащам заемите от следването. Едва изхранвам котката си. Бившият ми съпруг също е безработен и не може да плаща издръжката на детето… Бих печелила повече като помощничка на зъболекар… Хазяите ме гонят за наема… Пък и…
Дейв докосна ръката й.
— Какво? На мен можеш да кажеш всичко.
— Оня пак ме ощипа по задника.
— Кой? Грег ли?
Дейв преглътна. Това беше грешка. За щастие жената не се усети да го попита откъде знае за него.
— И той. Всички! От гадния председател на Управителния съвет до последния скапан служител!
Дейв скръсти ръце и затвори очи.
— И оная е голяма кучка.
— Моля?
— Шефката на отдела.
Дейв я успокои и й каза какво иска. Тя му се усмихна доверчиво и му го даде. Той беше толкова отзивчив и състрадателен, че тя дори не се замисли. Пък и носеше работен колан с инструменти на телефонен техник. Само помоли да й го върне, след като свърши работата си.
Ключът.
Стиснал зъби, Дейв обеща. Тя погледна часовника си.
— Ще свършиш ли преди пет? Тогава си тръгвам.
Дейв й се усмихна за последен път.
— Вероятно не. Но ще го пъхна под попивателната на бюрото ти. Става ли?
— О, разбира се. Или го пусни в средното чекмедже.
— Добре. Искам да те питам още нещо. Познаваш ли жена на име Мардж Коен? Работи в компютърната зала.
Администраторката кимна.
— Може да й се обадиш. Тя е свястно момиче и мисля, че знае как да се оправя с досадниците.
— Ще й звънна довечера вкъщи.
Дейв се запъти към вратата, после се обърна.
— Каза, че телефонната зала е на този етаж, така ли?
— Нататък по коридора и вдясно.
— Благодаря. Ще се видим по-късно.
— Добре.
Дала му бе ключа за помощните помещения и складовете на „Америкън Интердайн“. С малко повече късмет той щеше да стане на всеки склад в сградата. На телефонните зали. На килерите на чистачките. Навсякъде, където имаше разни неща.
Ключът беше точно онова, което му трябваше.
2.
Дейв разглеждаше съдържанието на склада, когато Рансъм извърши непростимото.
Радиопредавателят в джоба на Дейв изпращя. От тонколоната се разнесе натрапчивият, до болка познат провлечен говор.
— Мистър Елиът, при мен е един човек, който иска да говори с теб.
Дейв стисна зъби. Какво ли бе намислил Рансъм? Поредният евтин номер. Малка психологическа война, за да обърка жертвата си. Нещо, което да нанесе удар по самоувереността му и да посее съмнения…