Дейв сви рамене и продължи да се изкачва. Двамата мъже на следващия етаж нямаше да стрелят. Искаха да бъдат сигурни, че ще го уцелят, а единственият начин да сторят това беше като го подложат на кръстосан огън. Стрелбата щеше да започне едва когато Дейв стигнеше площадката между трийсет и втория и трийсет и третия етаж. Беше убеден в това.
Ала увереността не му помогна. Сърцето му биеше като обезумяло и изведнъж се задъха. На челото му избиха капки пот. Мускулът под лявото му око започна да потрепва неудържимо. Коленете му се огъваха. Пушеше му се.
Има моменти, когато напълно съзнателно влизаш в капана. Понякога го правиш, защото това е единственият начин да избегнеш противника, а друг път, защото единственият начин да постигнеш целта си е да дръпнеш пружината на капана. Но в повечето случаи — за да сложиш стръвта в приготвения от теб капан.
Което съвсем не улеснява нещата.
Ръцете му трепереха. Полагаше съзнателни усилия да не извади пистолетите.
Дейв продължаваше да се изкачва. Едно стъпало. Две. Три. Четири…
Появи се само за миг. Мъжете на трийсет и третия етаж не го видяха повече. Те бяха насочили оръжията си към площадката на осем стъпала пред него и го чакаха да сгреши. Онези зад вратата напрягаха мускули и се готвеха да изскочат. И двата екипа знаеха коя е мишената им. Очакваха я с нетърпение и вероятно си мислеха как, когато всичко свърши, ще се потупват по гърба, ще се шегуват, ще запалят цигари и ще се уверяват взаимно, че случаят Дейвид Елиът не е бил особено трудна задача.
Дейв сложи ръка на парапета — студен, кух и цилиндричен.
Пое дълбоко въздух.
До партера имаше трийсет и два етажа. Не успееше ли, край на всичко.
Дейв прескочи стълбището и отсрещните перила и се приземи на пръсти. Скокът беше къс и лесен — само миг на опасност.
— Мамка му! — чу се глас отгоре.
Патрони обсипаха бетонната площадка, на която бе стъпил. Но Дейв вече не беше там.
Вкопчи се в перилата и хукна надолу. Взимаше по две-три стъпала едновременно. Трябваше да мине покрай следващата площадка. Ако беше още на стълбите, водещи към трийсет и втория етаж, хората зад него щяха да видят прекрасния му гръб.
Аварийната врата се отвори с трясък. По бетона отекнаха стъпки.
Дейв прекрачи перилата и скочи. Градушка от куршуми раздра въздуха около него.
— Мръсно копеле! — отчаяно изкрещя някой.
Дейв Елиът бягаше.
— Тук Чапла! Той е на трийсет и първия… на трийсетия… Слиза надолу! Къде сте? Какво? На западното стълбище, задник такъв! Веднага отивайте там!
Някой изпразни един-два пълнителя надолу по стълбището. Куршумите се удариха в стените и разпръснаха парченца бетон. Дейв почувства пареща болка в рамото.
Хората на Рансъм препускаха надолу по стълбите и стреляха. Навсякъде рикошираха куршуми.
Стандартна оперативна процедура. Ако не можеш да уцелиш мишената с един-единствен изстрел, обсипи го с куршуми.
Дейв прескочи още едни перила. Под брадичката му изсвири куршум. Той изтръпна. Някъде долу се отвори врата. Друга група мъже хукнаха нагоре. Опитваха се да го притиснат.
Двайсет и шести етаж. Остава още един.
Дейв се подхлъзна, подпря се и се изправи. Вече беше там, където искаше — на двайсет и петия етаж.
Погледна нагоре. Пожарникарският маркуч беше на мястото си. Положил бе доста усилия, докато го размотае до двайсет и деветия етаж. Не очакваше, че ще го използва.
Хората на Рансъм вече бяха стигнали до маркуча. Не го видяха.
Дейв сграбчи червеното емайлирано колело с две ръце и се опита да го завърти. То не помръдна. Раздруса го. Нищо.
Дейв се подпря на пръсти и се напрегна. Колелото мръдна. Маркучът изклокочи и изсъска. По него потече вода. Дейв натисна още по-силно. Колелото започна да се върти свободно. Съскането прерасна в бучене. Маркучът вече не беше плосък и неподвижен. Той се напълни, изду се и взе да се движи. Водата бушуваше в него и се изкачваше по стъпалата, а налягането се повишаваше с всеки изминат сантиметър.
Ако си спомням добре, налягането е сто и петдесет килограма. Адски силно, приятелю.
Маркучът се раздруса, извъртя се надясно и започна да се надига. Приличаше на живо същество — огромна жълто-кафява змия, която се събужда. А щом се тресеше тук, то пет етажа по-нагоре краят му сигурно…
По стълбището отекна писък.
… Неудържимо се клатеше напред-назад. Струята можеше да строши крака на як човек.