Дейв се върна в кабинета на Бърни и докато влизаше в приемната, едва не се сблъска с безукорно облеченото тяло на доктор Фредерик Л. М. Сандберг — младши.
Сандберг отстъпи една крачка назад, погледна през рамо, после се окопити.
— Добър вечер, Дейвид — напевно каза той с аристократична учтивост.
— Здрасти, докторе.
Фред Сандберг беше най-възрастният член на борда на директорите на „Сентерекс“. Преди няколко години се бе пенсионирал като декан на Йейлския медицински факултет, но продължаваше да практикува частно. Клиентелата му се ограничаваше с ръководните кадри на корпорацията. Беше толкова добър, колкото и скъпо платен. Личен лекар на Бърни, Дейв и на повечето изпълнителни директори на „Сентерекс“.
— Как се чувстваш тази вечер, Дейвид?
Тонът на Сандберг беше тих, спокоен и неподражаемо възпитан.
— Бил съм и по-добре.
— И аз така чух — усмихна се лекарят.
— Както и всичко останало, предполагам.
— Да. Късно следобед Бърни свика съвещание на Управителния съвет. Ти, разбира се, беше единствената точка в дневния ред.
Сандберг поглади безупречно избръснатото си лице, сякаш обмисляше следващата си реплика. Дейв го изпревари.
— Докторе, ти ме познаваш добре, нали? Преглеждаш ме от пет години.
Лекарят надникна над позлатените рамки на очилата си.
— Така е.
— Тогава знаеш, че не съм луд.
Сандберг го възнагради със специфичната си професионална усмивка.
— Разбира се. Трябва да те уверя, че нито аз, нито който и да е друг мислим, че ти всъщност си…
Той сбърчи аристократичния си нос в очакване да употреби някой неподходящ и непрофесионален термин.
— Луд.
— Казват, че става дума за халюцинации, предизвикани от някакво лекарство. Така ли?
— Това не са само празни приказки. Аз видях доказателства. Агент Рансъм…
— Агент ли? За такъв ли се представи?
Марк също бе употребил думата „агент“.
— Рансъм не само се представя за такъв. Той е федерален…
— Лъже. Той е наемен убиец.
Изражението на Сандберг изразяваше едновременно състрадание и съжаление. Под жълто-кафявото спортно сако носеше светложълта жилетка. Само човек с неговия стил и излъчване би могъл да си придаде такъв екзотичен вид. Лекарят затършува в единия от джобовете си.
— Внимавай, докторе. Трябваше да те предупредят, че съм опасен.
— Всъщност го направиха.
Сандберг извади бяло правоъгълно картонче и каза:
— Ето. Визитната картичка на агент Рансъм. Виж я.
Дейв я грабна от ръцете му.
Джон П. Рансъм
Агент по специални разследвания
Бюро на ветераните
Имаше телефонен номер, адрес във Вашингтон и официален релефен печат.
Дейв изкриви устни.
— Красиво напечатана, но евтина.
— Не е фалшификат, Дейвид — тихо и малко тъжно каза Сандберг.
— Сутринта в джоба му имаше друга визитна картичка. Специализирана консултантска група. Пишеше, че е…
— Дейвид, уверявам те, че проверих задълбочено документите на агент Рансъм. Не съм стигнал до тази възраст и положение, без да си създам определен кръг от познанства. Разпитах дискретно някои стари приятели. Те бяха убедени, че той наистина е такъв, за какъвто се представя.
Дейв поклати глава.
— Човекът е професионалист, Фред. Заблудил е теб и приятелите ти. Така постъпват професионалистите.
— Добре, Дейвид, щом казваш. Но след като не е правителствен служител, какъв е тогава?
— Да ме вземат дяволите, ако имам представа. Само знам, че от сутринта насам той и една шайка такива като него се опитват да ме убият.
На лицето на Сандберг се изписа оживен професионален интерес. Сякаш питаше: „Е, мистър Елиът, и какво ти направиха извънземните, след като те отвлякоха на планетата Хикс?“
— Докторе… — заеквайки започна Дейв. — Фред, не ме гледай така. Трябва да ме изслушаш.
— Разбира се, Дейвид. С удоволствие. Но се опасявам, че мога да си представя съдържанието на разказа ти. Накратко казано, твоята версия е, че безименни хора от неизвестна организация искат да те убият поради причини, които не можеш да проумееш. Нищо не си направил. Ти си невинен и безобиден. Но Те — с главно „Т“ — желаят смъртта ти. Това ли е историята, която ще ми разкажеш?
Стомахът на Дейв се сви. Той потърка устни и погледна краката си.