Мардж беше облечена в синя риза. Дейв не беше сигурен какво точно бе предназначението й — нощница или блузон. Но нямаше панталон под нея. Краката й бяха хубави. Дейв се опита да съсредоточи погледа си върху лицето й.
— Какви?
Тя държеше цигара „Салем ултра лайт“ между пръстите си. Синкавият дим се виеше нагоре към тавана. Дейв едва не я помоли да му даде една. Много му се пушеше.
— Ами, първо, вероятно е нещо, свързано с правителството.
— Това е най-налудничавата идея, която съм чувала. Хей, миналия месец гледах един такъв филм. Секретни помещения под Пентагона, загадъчни мъже в неизвестни униформи, тайнствени безименни организации. Гаден филм. Отхвърлям тази идея.
— Но няма начин да не е…
— Не бъди глупав. Такива неща не стават в действителния живот — тайни заговори, злонамерени конспирации и…
— Има конспирации. Ако не ми вярваш, попитай Юлий Цезар.
— Я стига! Това е било преди две хиляди години.
— Ами Иранските контри, Уайтуотър и Уотъргейт? Спомняш ли си Гордън Лиди?
Мардж го гледаше изпитателно. Очите й бяха големи и блестящи, а устните — свити. Дейв харесваше устните й. Мина му през ума да… Поклати глава. Не знаеше какво мисли.
Напротив, много добре знаеш.
— Уотъргейт ли? На колко години мислиш, че съм? Това беше преди да отида в началното училище.
Тя махна с ръка. Във въздуха остана ивица цигарен дим.
— Лиди беше един от заговорниците. Написа книга, след като излезе от затвора. Известно време бил сигурен, че ще му запушат устата. Бил подготвен за това. А Лиди е бил федерален агент. Вътрешен човек. Знаел е как стоят нещата.
— Струва ми се безумно.
Дейв въздъхна. Когато пое въздух, погълна и пушека от цигарата й.
— Замесени са били и други хора, действащи под прикритие. По дяволите, дори съдиите нарекоха Уотъргейт конспирация. Такива съществуват.
Мардж поклати глава.
— Нещо друго…
Дейв преглътна.
— О, по дяволите, типовете, които се занимават с такива неща, наистина вярват, че са на страната на ангелите. Точно както мислят, че онези, които са срещу тях, са врагове на истината, справедливостта и американския начин на живот. Обзалагам се, че ако попиташ, Рансъм ще ти каже, че той е свестният, а аз съм лошият. И ще бъде искрен. Знам, че бях…
Мардж наклони глава и отвори по-широко очи. Но не беше толкова глупава, че да каже нещо.
— Виж какво, Мардж, много отдавна, почти преди ти да се родиш, аз бях един от тях. Взеха ме в армията… Не, излъгах. Истината е, че отидох доброволно. Мислех, че постъпвам правилно. Тогава смятах много неща за правилни.
Дейв затвори очи. Спомените не бяха приятни. Причиняваха му болка.
— Както и да е, изпратиха ме на едно място във Вирджиния. Прекарах там няколко месеца. Специална подготовка. Специални оръжия. Специално разузнаване. Неконвенциална война. Известно време мислехме, че ни обучават да работим с армията на Северен Виетнам…
— Виетнам ли?
Изражението на лицето й се промени. Той не можа да го разбере.
— Аз участвах в онази война, Мардж.
— Толкова лошо ли беше…
— Да. Дори по-зле.
Дейв реши, че тя го гледа с неподправена загриженост. Беше й благодарен за това. Мардж беше твърде млада, за да си спомня войната и да бъде сред онези, които мразеха всички и всичко, свързано с нея.
Както и твърде млада за теб.
Той изпи брендито и си наля още два пръста. Участието във войната беше неприятно. Връщането от там беше още по-лошо.
— Дейв?
Тя се бе навела напред. Дейв виждаше как под ризата гърдите й се поклащат. Мардж дори не носеше сутиен и…
Избий тази мисъл от главата си, приятелю.
— Съжалявам. Стари спомени — усмихна се Дейв. — Исках да ти кажа, че ни обучаваха да правим най-различни мръсотии. Бяхме стотици. Лагер Пи функционираше от десет-двайсет години, преди да отида там. Вероятно още съществува. През него са минали хиляди хора — цяла армия от тайни бойци. А сега са някъде по света. Може и да не работят за правителството. Но ако познаваш подходящите типове и можеш да ги намериш, те ще свършат всичко, за което им платиш.
Мардж се намръщи.
— Не може. Правителството не убива данъкоплатците. Дефицитът е твърде голям. Освен това не вярвам някой да издаде изрична заповед…
— Те не издават заповеди — прекъсна я Дейв. — Само подхвърлят намеци. Спомняш ли си Бекет? Кралят казва: „Кои ще ме отърве от онзи непокорен свещеник?“ и в следващия миг епископът е мъртъв.