— Мардж, непрекъснато се чудя за това и абсолютно нищо не ми идва наум. Прекарах почивните дни в Лонг Айлънд със Скот и Оливия Тачър. В неделя вечерта посрещнах Хелън на летището. Тя…
— Хелън?
— Съпругата ми.
— Аха.
Гласът й беше безпристрастен — досущ като начина, по който го погледна и скри краката си.
Нали махна, венчалния си пръстен, приятелю. Дамата е останала с погрешна представа.
— Ами… Тя беше в Калифорния за сватбата на една приятелка от колежа. В понеделник, вторник и сряда ходих на работа. Всичко беше както обикновено. Съвещания, конференции, доклади, решения и телефонни обаждания. Само дето в сряда трябваше да отида в Лонг Айлънд, за да присъствам на едно заседание, а в понеделник вечерта трябваше да посрещам гости от Япония.
— Извини ме за минутка.
Мардж стана и излезе от хола. Остави димящата си цигара в пепелника. Дейв я погледна жадно. Посегна към нея, изпита чувство за вина, въздържа се, пак посегна и се почувства още по-виновен.
Да се опитаме да устоим на изкушенията, приятелю. Имам предвид онези, на които се поддава плътта.
Цигареният дим се виеше във въздуха. Дейв преглъща и страда, докато Мардж се върна.
Беше облякла сини джинси и държеше пухкава тигрова котка. Настани се на стола, дискретно разделена от Дейв от евтината масичка за кафе.
— Хубава котка — отбеляза той, като изведнъж му стана неудобно. — Как се казва?
— Мъжки е. Името му е Тито. Взех го от Колорадо.
— Тито ли?
— По-голямата ми сестра се омъжи в многочленно семейство. Това лято бях в ранчото им. Дядото се бил на страната на югославските партизани по време на Втората световна война. Той ми даде котарака и го кръсти така.
Мардж остави животното на пода.
Дейв протегна ръка да го погали. Котаракът изсъска, ухапа го и се дръпна назад.
— Внимавай, скоро го водих при ветеринаря. Още е в лошо настроение от операцията.
— О, разбира се. Това обяснява…
Кръвта на Дейв се смрази.
Това трябва да е, приятелю. Не може да е друго.
Не, невъзможно.
— Добре ли си? — угрижена попита Мардж.
Дейв погледна колебливо чашата в ръката си. Изпи съдържанието й, стана и внимателно я пусна така, че да се строши.
3.
Дейвид Елиът караше бързо по магистралата за Лонг Айлънд. Мина покрай изхода за Грийн Нек — там, където живееше сладострастникът Грег, чиито дрехи бе облякъл отново. Според Дейв, Грег вече беше на мнение, че моногамният семеен живот е за предпочитане — поне не е толкова рискован, колкото ролята на Казанова в службата.
Той потърка голия си череп. Докато Мардж отиде да наеме кола, Дейв подстрига косата си, обръсна тук-там главата си и си направи нова прическа. После изруси останалите кичури. Ефектът беше поразяващ. Русокос и почти плешив, той изглеждаше съвсем различен, макар че не се харесваше. Прическата беше малко женствена. Ако на Трайбъро Бридж стояха преследвачите на Рансъм, едва ли щяха да му обърнат внимание.
Дейв се зачуди дали Мардж вече е тръгнала. Надяваше се да е така. Дано му простеше, че открадна ключовете от взетата под наем кола и съдържанието на портмонето й, докато тя беше в банята. Реши, че се налага да я измами още веднъж — когато тя отиде да вземе колата под наем. Той бързо напечата обяснение на старата й електрическа пишеща машина.
„Драга Мардж,
Съжалявам, че направих това, но се налагаше. Дойдох тук, защото трябваше да се скрия някъде и мислех, че ще ми позволиш да спя на дивана ти няколко дни, докато стане безопасно да си тръгна. Ала сега мисля, че изложих живота ти на опасност. Оставям ти часовника си — златен «Ролекс». Струва петнайсет-двайсет хиляди долара. Продай го или го заложи. Парите са за теб. Махни се от града. Вземи котарака си и се качи на първия самолет. Не го ли направиш, те ще ти сторят нещо лошо. Отиди в Колорадо, в ранчото на роднините си. Прегледах тефтерчето ти с адресите. Ако оцелея след всичко това, ще ти се обадя. Моля те, приготви багажа си и изчезвай от този апартамент. Не използвай кредитните си карти, защото може да ги проследят. Трябва да направиш това, Мардж. Повярвай ми. Не лъжа. И още един път извинявай, че пак взех от теб пари, но ще имаш много повече, когато продадеш часовника. Мардж, моля те, направи каквото ти казвам. БЯГАЙ, ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.
Единственото, за което не спомена в писмото си, беше страхът, че ако не бе избягал от нея, тя щеше да настоява за отговори на въпросите си или още по-лошо — да тръгне с него. По-добре да не знае нищо. Невежеството щеше да бъде най-добрата й защита.