Без да излиза от колата, той съблече широките дрехи на Грег и нахлузи полицейската униформа. Тъмносин панталон и риза — цветовете на нощта.
Още нещо. Лампата в колата.
Дейв използва пистолета, за да пръсне на парчета крушката. После отвори вратата и протегна ръка, за да загребе шепа пръст от земята. Намаза лицето, ръцете и наскоро оплешивелия си череп.
Потегли на заден ход, зави с угасени фарове и бавно се приближи до лабораториите. На стотина метра преди оградата изключи двигателя и спря до южната граница на имението.
По пътя през Лонг Айлънд мислеше за онова, което бе видял предишния ден, и си припомняше разположението на лабораториите. Те се намираха в квадратна постройка от осемстотин метра, а административният отдел беше в средата. В по-голямата си част теренът беше равен и еднообразен, но на юг имаше леко възвишение. Група дървета, почти горичка, ограждаха периферията и скриваха оградата.
Ако бяха тук, хората на Рансъм щяха да са под дърветата, в сенките, невидими.
Дейв събу обувките си. Не му трябваха за онова, което бе намислил. Подметките от гьон щяха да се пързалят по тревата и падналите листа и да тракат твърде силно по застлания с линолеум под.
Беше взел две шоколаденокафяви хавлии от банята на Мардж. Уви ги около краката си и ги завърза с връв. Непохватно, но щеше да свърши работа.
Тръгна по пътя.
Какво абсолютно жалко извинение за един професионалист! Рансъм ще бъде бесен. Господи, вече отникъде не очаквай помощ.
Дейв сви неодобрително устни и поклати глава. Преследвачът беше на петнайсетина метра пред него, приведен до един нисък бряст. Дейв нямаше да го види, ако мъжът не бе избрал точно този момент, за да запали цигара.
Никаква дисциплина. Джек Мамбата би откъснал топките на всеки, който запалеше цигара на нощна стража.
След няколко минути Дейв опря дулото на пистолета си до главата на човека и прошепна:
— Изненада.
Мъжът подскочи, изпъшка и пусна оръжието си. От него се разнесе неприятна миризма.
— Колко сте? — попита шепнешком Дейв.
— Ами…
— Виж какво, дръвнико. Нямам какво да губя. Ако боядисам пейзажа с мозъка ти, няма да ми направят нищо повече, отколкото вече възнамеряват да ми сторят. Затова ми кажи колко сте тук?
— Никой не предполагаше, че ще стигнеш до тук.
— Ще броя до три. Едно…
— Петима, човече. Двама от тази страна, двама от другата и един в сградата.
— Не ти вярвам.
— Не лъжа, човече. Честна дума.
Изкушението да го застреля беше почти непреодолимо. Тези типове си го заслужаваха напълно. Опитаха се да го убият. Намесиха сина и съпругата му. Използваха лъжите си, за да превърнат приятелите му във врагове. И може би най-лошото — отнесоха се с горката Мардж Коен като с животно. Заслужаваха да умрат. Всички до един. Като започнеше с този.
Не го направи. Но го удари с пистолета повече пъти, отколкото беше необходимо. А когато намери втория преследвач, на десетина метра по на север, постъпи по същия начин. После, тъй като изпита нужда да направи изявление, строши глезените му с приклада на пистолета.
Първият не го беше излъгал. В южната част на имението имаше само двама преследвачи. Дейв се справи лесно с тях. През следващите няколко месеца щяха да са им необходими гипс и патерици.
Дейв огледа западната страна, зад главната сграда. Там нямаше никой.
В южната част имаше леко възвишение. Дейв приклекна и се втурна напред, скрит от релефа на земната повърхност. На петдесет метра от задния вход се хвърли на земята и измина пълзейки останалото разстояние.
Първият преследвач беше казал, че в сградата има само един човек. Може би бе излъгал, а може би не. Имаше само един начин да разбере.
Дейв сложи ръка на валчестата дръжка. Тя се превъртя лесно. Вратата беше отключена. Лош знак.
Ала интериорът представляваше още по-неприятна гледка.
5.
Лабораториите „Локиър“ бяха празни.
Вътре нямаше нищо. Мебелите, лабораторните прибори и дори картините от стените бяха изнесени. Нямаше ги и ключовете за осветлението. Помещението приличаше на празна черупка.
Дейв махна хавлиите от краката си и тръгна тихо по оголените коридори, като се опитваше да си припомни пътя до научноизследователския отдел.