Отвратителен си!
Започна да я дъвче, разтегна една тънка ивица и залепи снимката си върху тази на Мардж. Сетне прибра картата в портфейла си.
А сега трябваше да проведе един последен телефонен разговор.
Непрекъснато мислеше за Мардж. Не, повече му харесваше „Мериголд“. Искаше да се увери, че тя е в безопасност.
Сигурно бе напуснала дома си отдавна.
И все пак държеше да провери още веднъж.
До фотоателието имаше пет телефона. Четири от тях не работеха. Дейв пусна монетата в последния и набра номера.
След третото иззвъняване се чу:
— Здрасти, свърза се с телефон 555–6503. Хванахме я, мистър Елиът, и ако я искаш, знаеш къде да я намериш.
Повредените телефони до фотоателието станаха пет.
Дейв сграбчи слушалката и я изтръгна от апарата, макар да не съзнаваше какво прави. Погледна я разсеяно и я окачи на вилката.
Това, естествено, беше лъжа. Рансъм отново въртеше гадните си номера. Психологическа война. Целта му беше да го обърка. Опитваше се да го сломи духом, да го уплаши и да го накара да действа прибързано.
Не можеше да бъде истина. Мардж сигурно бе избягала и когато хората на Рансъм са нахлули в дома й, тя вече не е била там.
Дейв се прокле, че счупи телефона. Можеше пак да набере номера й. Имаше нещо в гласа на Рансъм… Сякаш идваше отдалече. Дали не прозвуча през радиопредавателя? Да, станало е точно така. Приятелите на Рансъм са видели, че Мардж я няма и са се обадили за указания. И лукавият Рансъм е използвал радиовръзката, за да запише съобщение на телефонния секретар на Мардж.
Така трябва да е било.
Това беше изстрел в мрака. Рансъм не знаеше, че Дейв изпитва… Ами, нещо, което мъжете не трябва да изпитват към жените по-млади с двайсет години от тях. Рансъм само предполагаше и се надяваше, че Дейв е достатъчно глупав, за да изпитва някакво чувство за дълг към една жена, която бе виждал два пъти през живота си и която — ако трябва да признаем грозната истина — бе използвал и двата пъти.
Да, това беше изстрел в мрака. Постъпка на човек, чието време и идеи свършваха и изпадаше в отчаяние. Поредният евтин номер.
Но ако не беше…
Тогава… И без това трябваше да се върне в „Сентерекс“. Тайната, заключена в шкафа на Бърни, беше достатъчно основателна причина. И ако Рансъм наистина бе хванал Мардж… Е, Дейв трябваше да направи нещо по този въпрос, нали?
Ескалаторите не работеха и Дейв се изкачи пеша. Прекоси бързо тъмното фоайе и излезе на 45-та улица. В ъглите се виждаха спящи тела, скрити в сенките. Трябваше да стигне до Парк Авеню без инциденти. А обезпокоеше ли бездомните, или разтревожеше откачалките, можеше да си навлече неприятности.
Може би трябва да се преместиш да живееш в по-безопасен град. Сараево, Бейрут…
Дейв влезе в подлеза, който му се видя пуст, и се опита да върви колкото може по-бързо.
Стигна почти до края. Точно преди да излезе на 46-та улица, нещо го закачи за крака. Сърцето му подскочи. Ритна с всичка сила и едновременно с това извади пистолета от колана си.
— Ще ти пръсна мозъка!
Силата на собствения му глас го уплаши. Един изненадан плъх прелетя във въздуха, сблъска се със стената и изцвърча от възмущение. Дейв стоеше като закован, дишаше тежко, потеше се и се проклинаше. Плъхът изприпка до 45-та улица.
Започваме да страдаме от мания за преследване, а?
Дейв пъхна пистолета в ризата си и тръгна бавно към Парк Авеню.
Гледката го изуми. Никога не бе виждал Парк Авеню толкова красив и не предполагаше, че може да изглежда така. Нощем, когато улиците и тротоарите бяха пусти, там цареше мир и спокойствие. Шумен и пощурял през деня, сега булевардът приличаше на жена, която дреме и леко се усмихва насън.
Дейв стоеше смаян и се чудеше как е възможно да не е забелязал досега колко великолепен може да бъде градът.
Централната алея, разделяща северното и южното платно, беше изпъстрена с цветя — не пролетни лалета, а есенни богородички. Багрите бяха смекчени от уличното осветление и имаха пастелен оттенък. Светофарите мигаха ту в червено, ту в жълто и зелено. Сградите представляваха мозайка от сини и морскозелени светлини и мрак.
Изумруденозелено… Като идеалното езеро, сгушено в долината на високата Сиера… В онази вълшебна лятна нощ… Тафи Уайлър с глупавото си хилене… Конете, навели глави, сякаш се молеха на своя Бог… Дейвид Елиът с разтуптяно сърце, който знае, че независимо какви трудности ще срещне в живота си…