— На четиринайсетия етаж ли се качи? — изръмжа Рансъм.
— Не, на дванайсетия. В компютърната зала. Виж какво, Червеношийка, той беше истински педераст. Изобщо не отговаряше на описанието и…
— Бекас, следиш ли разговора?
— Да.
— Слез на дванайсетия етаж и провери онзи. Поддържай връзка през цялото време.
— Тръгвам веднага, Червеношийка.
Дейв очакваше това. Вече беше включил пет-шест монитора. Разхвърля хартия за принтер на едно от бюрата в компютърната зала, разхлаби възела на вратовръзката си и си придаде делови вид.
— Скорец.
— Да, сър.
— Разкажи ми всичко дума по дума.
— Ами, това стана точно след като поех дежурството. Видях, че педито тича към входа. Гонеха го половината нюйоркски курви. Влезе и те след него. Твърдеше, че се опитват да го ограбят. Мисля, че имаше право. Онези кучки много се бяха настървили.
— Какво казаха?
— Че халосал един-двама. Но не го вярвам, сър. Онзи е много женствен. Имаше малко крясъци и какво ли не. Затова се наложи да им покажа пушката си. И те си тръгнаха. Това е всичко.
— А педалът?
— Болен като всички останали, сър. Като видя оръжието ми, се надърви. Искаше да стрелям по проститутките. Гледах копчетата на асансьора и видях, че се качи на дванайсетия етаж, както каза.
— Как изглеждаше?
— Ами… Висок и слаб. Почти плешив, русокос. С една от онези швестерски прически — късо подстригана и вчесана напред коса. Мисля, че беше боядисана. Очите му бяха големи и влажни.
— Бекас, къде се намираш?
— На дванайсетия етаж, сър. Пред компютърната зала.
— Поддържай връзка.
Дейв изключи предавателя и го пъхна в чекмеджето на бюрото. След миг на вратата се почука.
— Отворено е — извика той.
Влезе човекът с прозвището Бекас. Млад и замесен от същото тесто като останалите от компанията на Рансъм. Едър, мускулест и със суров поглед. Беше облечен в синя полицейска униформа, сигурно взета назаем, защото му беше тясна в раменете.
— Добър вечер, сър.
Дейв вдигна глава. Беше намерил други очила — този път с телени рамки.
— А, здрасти. Идваш да ми правиш компания ли, полицай?
Бекас го изучаваше с поглед и не виждаше никаква прилика между описанието на Дейвид Елиът и женствения на вид мъж пред себе си.
— Не, сър — изръмжа той. — Само правя дежурната си обиколка. Тази вечер работите до късно, а?
Дейв кимна.
— Да. Каква досада. Тъкмо си тръгвах, когато ми се обадиха. А се запознах с един разкошен…
Човекът на Рансъм сви устни и го изгледа намусено.
Дейв въздъхна.
— Нощем слугуваме на центъра в Мисури. Имало някаква повреда в системата им. Тази седмица съм на повикване. Толкова по въпроса за половия ми живот.
Той направи кратка пауза, усмихна се превзето и попита:
— А твоят?
Човекът го изгледа кръвнишки и се изчерви.
Дейв размаха писалката.
— Е, много ми се иска да седим тук и да си бъбрим, но…
Пазачът кимна, измънка „Лека нощ“ и се обърна към вратата.
— Лека нощ и на теб. Но защо не се отбиеш след около час и нещо? Дотогава ще съм свършил. Ще ти направя билков чай и ще поговорим.
— Аз пия кафе.
Бекас излезе и тръшна вратата след себе си.
Дейв извади предавателя и го включи.
— Защо не погледна картата му, Бекас?
— Сутринта бях във фоайето, сър. Видях обекта. Не е той.
— Добре, Бекас. Надявам се, че знаеш какво правиш. Край.
— Сър?
— Какво има, Бекас?
— Сигурен ли си, че той ще се върне? Имам предвид, че вече е два и половина и…
— Ще дойде. Няма какво друго да направи. И тогава ще го спипаме.
— С цялото ми уважение, сър, но днес говорихме…
Гласът на Рансъм се промени. Звучеше уморено.
— Знам, Бекас. Господ ми е свидетел, че цял ден говорихме за това. — Рансъм млъкна, сякаш обмисляше нещо. Сетне унесено продължи: — Нека да ти кажа нещо. Днес на няколко пъти промених мнението си за обекта. Чудих се за досието му и какво е правил във Виетнам. Повечето хора биха казали, че е постъпил като страхливец. Но ако погледнем на нещата от друг ъгъл, можем да кажем, че е бил голям смелчага. Онова, което е направил, изисква кураж.
— Какво, сър?
— Това е поверителна информация. Ала ще ти кажа едно — ако го е сторил не от страх, а от смелост, то аз действам по погрешно убеждение. И възнамерявам да поправя грешката си.