5.
Дейв отново тръшна слушалката и изруга.
Ядосваше се колкото на технологията, толкова и на себе си. Пое такъв голям риск, а телефонната система беше същата като на „Америкън Интердайн“.
Постъпи нехайно — още по-зле, безразсъдно. В желанието си да намери телефон той излезе от компютърната зала, слезе на долния етаж, разби ключалката на аварийния изход и започна да търси отворен кабинет.
Смешник. Наистина ли нямаш, мозък?
Забрави какво бе видял на улицата — че единайсетият етаж беше най-ярко осветеният в сградата. „Лий, Бах и Уошът“ никога не спяха. Навсякъде имаше хора. Три пъти го спряха и му зададоха въпроси. Дейв беше принуден да навлезе навътре в етажа и да се отдалечи от аварийните стълби и асансьорите.
Истински кошмар. Беше готов да изкрещи от отчаяние.
Накрая се озова в един тъмен коридор, водещ на североизток. Погледна през рамо, увери се, че никой не го гледа и се шмугна в него.
Коридорът свършваше при кабинета на секретарката. Дейв натисна дръжката на последната врата. Влезе в тъмен кабинет. Лампите на Парк Авеню осветяваха размерите му — огромен, много по-голям от този на Бърни.
Дейв съзря бюрото, приближи се до него и запали лампата. Малкият кръг светлина озари масивен телефон. Дейв вдигна слушалката и набра номера. Апаратът даде сигнал и го помоли да набере личния си код.
По дяволите. Той хвърли слушалката на вилката.
Седни, приятелю. Поеми си дъх. Обмисли положението. Да не правим повече тъпи грешки.
Уместен съвет. Дейв го послуша, седна, запали цигара и огледа обстановката. Оскъдното осветление беше достатъчно, за да види обзавеждането. Остана поразен.
Бюрото, зад което седеше, беше направено от лъскав махагон и покрито с бял мрамор. По краищата имаше красиви извивки и се държеше на шест симетрични цилиндрични колони. Срещу него стояха четири люлеещи се стола с дърворезба — по шест хиляди долара всеки. До стената имаше висок шкаф от черешово дърво — по всяка вероятност стил Чипъндейл, на стойност петдесет хиляди долара. Срещу него се мъдреше голям махагонов часовник. Някой бе платил трийсет и пет хиляди долара, за да го притежава.
Имаше още много старинни мебели, които биха предизвикали сълзи в очите на търговците на антики. Сигурно струваха един милион долара.
Колко странно, че хората, които имаха най-малък принос в националната икономика, през последното десетилетие бяха натрупали най-много пари. Не бяха забогатели индустриалните компании, нито производителите на автомобили. Напротив, те бяха обеднели. Процъфтяваха хищниците, онези, които сключваха сделки, купуваха и продаваха, пласьорите на наркотици, художниците имитатори и бандитите. Хората като Бърни Лийвай и Скот Тачър никога нямаше да прахосат един милион долара, за да обзаведат кабинетите си. Но онези като „Лий, Бах и Уошът“…
Дейв съзря още един телефон — на помощната масичка зад бюрото. Обикновен черен апарат за частни разговори, отделен от местната телефонна централа. Средство, което позволяваше на собственика си да провежда и приема особено поверителни разговори, без да се тревожи, че телефонистките го подслушват.
Дейв завъртя стола си, застана пред втория телефон и набра номера.
— Международни линии. С какво мога да ви услужа?
Най-после успех!
— С кого желаете да разговаряте?
— Мамб… Мистър Джек Кройтер.
— Вашето име, сър?
— Дейвид Елиът.
— Да, точно така, Дейвид Елиът — отекна един мъжки глас зад гърба му.
6.
Всеки нерв в тялото на Дейв се обтегна и му заповяда да се хвърли зад някое прикритие и да започне да стреля. Но той не го направи, а остави слушалката на мястото й, облегна се назад и завъртя стола.
Силуетът на мъжа бе очертан на вратата. Изящно скроен костюм покриваше високото му слабо тяло. Едната му ръка беше небрежно пъхната в джоба на панталона. Той махна с другата.
— Великолепно самообладание. Някой малодушен човек би припаднал. И най-храбрият би подскочил. Или поне аз така мисля. Изумен съм.
Дейв мълчеше и го гледаше.
— Може ли да вляза? Между другото това е моят кабинет.
Гласът му беше баритон, съвършено настроен и музикален като на оперен певец.
— Разбира се — отговори Дейв.
Мъжът бе стоял на прага няколко минути, докато Дейв беше с гръб към него. Лесно можеше да се измъкне и да повика помощ, но не го бе направил. Който и да беше, този човек не представляваше заплаха — поне в традиционния смисъл на понятието.