Папката на „Локиър“ обаче беше много по-тънка, отколкото преди няколко часа. Сега вътре имаше един-единствен лист хартия — бележка, надраскана с писалката на Бърни. „Мистър Елиът, не мислех, че ще стигнеш толкова далеч. Ако си го направил, значи си по-умен, отколкото мислех. И ако действително си толкова умен, сега е моментът да се откажеш. Дж.Р.“
Дейв използва същата писалка и написа отговор: „Дж.Р., жалък шут, ако действително си толкова умен, откажи се ти. Д.П.Е.“
Дейв остави папката отворена върху бюрото на Бърни. Рансъм едва ли щеше да види какво бе написал, но ако го стореше, то щеше да го раздразни — малко отмъщение, но въпреки това удовлетворяващо.
В кабинета на Бърни имаше нещо ново, което не беше там през деня. Малка сива кутия, окачена над вратата. Контактна аларма, вероятно свързана с радиопредавателите. Дейв знаеше как да я използва.
Без да гледа към средата на кабинета, Дейв отиде в килера и прегледа нещата, които Бърни бе складирал там. Имаше тефтери с подложки, разноцветни маркери, кабарчета и… ролки скоч за залепване на бележки, снимки и шаблони. Цели трийсет и шест метра. Трябваха му два кашона.
Дейв разгледа сивата кутия над вратата. Една почти незабележима жичка минаваше през процепа между вратата и рамката. Сигурно беше залепена за вратата, и ако някой я отвореше, жичката щеше да се отлепи и да подаде безшумен сигнал. Проста и евтина аларма, която гарантираше да съобщи на преследвача, че жертвата е паднала в капана.
Освен ако жертвата вече не беше в капана и не мислеше как да излезе оттам.
Дейв внимателно уви скоч около жичката. После тръгна с гръб към счупения прозорец, като размотаваше скоча.
Протегна ръка навън, към приспособлението за спускане. За секунда помисли да се обърне. Можеше да направи две последни неща. Едното беше да целуне…
Откажи се, приятелю. Отдавна надрасна правенето на мелодраматични жестове.
Мислеше да свърши и още една работа.
Заседателната зала на „Сентерекс“ беше свързана с кабинета на Бърни с междинна врата от светъл дъб. Дейв знаеше, че Рансъм е поставил хора там и им е казал да чакат със заредени оръжия.
Ето защо Дейвид Елиът възнамеряваше да влезе в заседателната зала и да убие всички, които завареше там. Нямаше да продължи дълго, пък и щеше да се почувства добре.
Но той отново поклати глава и уви коаксиалния кабел около тялото си. Без да поглежда назад, Дейв увисна в мрака.
В същия миг от радиопредавателя се разнесе гласът на Рансъм.
— Часът е 3 и 45. Обадете се.
Само девет минути ли бяха минали? Как е възможно? Сториха му се цяла вечност.
Бавното време.
— Тук Скорец. Всичко е спокойно. Буревестник, Дъждосвирец и Гарван са по местата си.
Докладваше човекът във фоайето, онзи, който имаше проблем с хомосексуалистите.
На приземния етаж са само четирима. Ще бъде фасулска работа, приятел.
— Докладва Яребица. Дива гъска, Синигер, Гмурец, Сойка и Кондор са по местата си. Ако се появи на източното стълбище, мой е.
Шестима в коридора, водещ към източното аварийно стълбище.
— Тук Папагал. С мен са Щъркел, Чинка, Въртошийка, Мишелов, Макао и Коприварче.
Резервният екип на четирийсет и третия етаж.
— Докладва Гълъб. В западната част сме Гривяк, Какаду, Присмехулник, Чапла и Козодой.
Най-малко дванайсет мъже на четирийсет и петия етаж. Колко ли имаше още?
— Тук Рибарче…
— Чакай! — извиси глас Рансъм. — Гълъб, я повтори пак кои сте там!
— Гривяк, Какаду, Присмехулник, Чапла и Козодой.
— Това прави петима — отговори с по-груб глас Рансъм. — Трябва да сте шестима. Къде е Бекас?
— Мислех, че е с Рибарче.
— Не, Бекас трябва да е в твоя екип, Гълъб.
— Бекас, докладвай! Къде си?
Думите на Рансъм прозвучаха дрезгаво.
Дейв знаеше къде е Бекас. Дъвчеше скоча на дванайсетия етаж.
Рансъм отново повика Бекас и пак не получи отговор.
— О, по дяволите — изсъска с разтреперан глас Рансъм.
За миг на Дейв му се стори, че Рансъм трепери от страх. После осъзна, че гласът му трепери от победоносно ликуване.
— Той се е върнал! Минал е покрай Скорец! Той е тук!
— Ще успеем, нали, сър? — прошепна молитвено Яребица, заместникът на Рансъм и връзката му с околния свят.