— Сега се обърни с лице към стената.
— Не ме удряй силно, чуваш ли?
— Ще се постарая.
— Мистър Елиът, искам да обърнеш внимание на следното. Слушай внимателно. С микроба може да се зарази всеки, който пие от чашата на носителя, целува го или прави любов с него.
Дейв го удари зад ухото с пистолета. Момчето извика и се олюля, но не падна. Дейв го прасна пак — този път по-силно.
Сетне погледна към вратата за кабинета на Бърни и си представи как ще бъдат разположени телата. Единият щеше да е труп. Това не му харесваше. Би направил почти всичко, за да го избегне.
Дейв пъхна ръце под мишниците на мъртвеца. Имаше много кръв. Ако Рансъм или някой друг от хората му погледнеше в заседателната зала, към пода или стената, щеше да разбере какво се е случило.
Твърде късно е да се притесняваш за това.
Дейв довлече трупа до вратата и сложи на гърдите му един от финландските автомати. После се върна за втория мъж.
За по-малко от минута нагласи телата така, че да изглеждат…
— Разбира се, носителят не знае, че е заразен и разпространява болестта наляво и надясно. Той мисли, че е здрав, защото микробът няма странични ефекти. Поне засега. Започва да се проявява на четвъртия ден. Дотогава микробът отново се е видоизменил — какавидата е станала пеперуда и е готова да излети.
… Така, сякаш са умрели, стреляйки от заседателната зала. Алармата на вратата на Бърни е била задействана и те са влезли първи в кабинета.
За още по-убедително Дейв застана в средата на кабинета и изстреля няколко куршума в стените и пода. Сега помещението наистина приличаше на бойно поле.
Времето му изтичаше. Рансъм нямаше вечно да плямпа. Дейв трябваше бързо да разсее и останалите му илюзии. Заседателната зала имаше две врати — едната за кабинета на Бърни, а другата…
— В третия стадий микробът става „пневматичен“, както се изразяват лекарите. Това означава, че носителят разпространява инфекцията само като диша. Всеки път, когато издиша, той изхвърля шест милиона спори. Направи ли го петдесет пъти, ще е изпуснал достатъчно микроби, за да зарази всеки мъж, жена и дете в САЩ. Хиляда пъти — и болестта се предава на всичко живо на земята.
… Към коридора, свързващ помещенията на Бърни с рецепцията. Там имаше само три кабинета — на Марк Уайтинг, главния счетоводител на „Сентерекс“, на Силвестър Лукас, вицепрезидент на корпорацията и на Хауи Файн, главния консултант. Рансъм сигурно беше поставил хора в тях. И те щяха да стигнат до кабинета на Бърни преди останалите, ако се задействаше алармата.
Дейв приклекна, отвори вратата и се изтъркаля в коридора. Описа окръжност с пистолета си, докато търсеше мишена.
Нямаше никой. Точно както трябваше да бъде.
Интересно къде беше Рансъм. Дейв не беше сигурен дали се е настанил близо до апартамента на Бърни, или в кабинета на Уайтинг или Лукас. А може би беше някъде по-нататък. От военна гледна точка всички варианти бяха правилни — близо до върха на атаката и достатъчно далеч, за да пренасочва силите според обстановката. Коя ли алтернатива бе избрал Рансъм?
А ти коя би предпочел?
Мисля, че някъде по-нататък.
Дейв се прокрадна до вратата на Уайтинг и долепи ухо до нея. Не чу нищо друго, освен шепота на ледения глас на Рансъм по радиопредавателя. Вдигна пистолета…
— Аз обаче малко преувеличавам. Въпросният микроб е крехък. Веднъж прогонен от организма на носителя, той не живее дълго. Само десет-петнайсет минути. Ако не намери друг носител, умира.
… Стегна крака и отвори вратата с рамо. Зад бюрото на Уайтинг седеше възрастен чернокож мъж. Оръжието му, финландски автомат, беше облегнато на шкафа с приклада нагоре. Човекът погледна Дейв, отвори широко очи и вдигна ръце. Изражението на лицето му показваше, че е достатъчно опитен, за да окаже съпротива.
Дейв затвори вратата с крак.
— Мистър — рече чернокожият, — искам само да ви кажа, че съжалявам. Случайно видях какво е направил шефът в кабинета на мистър Лийвай, но трябва да знаете, че аз нямам нищо общо с това и ми се гади от цялата история.
Очите му бяха тъжни и насълзени. Имаше мустак, който беше започнал да посивява. Мъжът явно остаряваше и се уморяваше лесно.
— Ветеринарен лекар ли сте? — попита Дейв.
— Получих повиквателна през 1966. Въпреки възраженията ми бях зачислен в Медицинска служба 546. Но дадохме деветдесет и три процента жертви и аз престанах да протестирам. После станах офицер в пехотата. Бях на редовна военна служба през цялото време. Пенсионирах се едва преди две години. Мисля, че трябваше да си остана пенсионер.