… Кабинетът на Хауи Файн. Над шкафа беше окачена рисунка в маслени бои от Томас Икинс. Тя изобразяваше някакъв прочут съдебен процес. Съдията седеше срещу смутения свидетел, а защитникът с бяла колосана яка ревеше гръмогласно на съдебните заседатели. Дейв не харесваше тази картина. Мразеше всичко, свързано със съдебните зали.
Отвори с ритник вратата. Стаята беше пуста. Не, не беше… Там…
Как… Какво…
Краката му отмаляха. Свлече се на колене. В кабинета нямаше никой, освен Мериголд Фийлдс Коен — завързана с найлоново въже за големия кожен стол на Хауи Файн. Тя беше жива, в съзнание, със запушена уста и го гледаше с широко отворени очи.
Опитваше се да му каже нещо, което той не можеше да разбере. Думите й бяха неразбираемо мънкане.
Дейв преглътна два пъти. Невъзможно… Тя… Другите… Главите им… Театърът на бруталността на Рансъм… Мардж беше мъртва. Видя главата й със собствените си очи.
Дейв дишаше тежко. Сподавеният глас на Мардж, изглежда, го молеше да я развърже.
Защо? Какво бе направил Рансъм… Чакай малко. Разбира се. Рансъм…
— Разбираш ли, че това е единственият начин да се спре разпространението на болестта, мистър Елиът? А е от съдбоносно значение да го направим. Защото истинските симптоми ще започнат да се проявяват няколко дни, след като микробът навлезе в третия стадий. Чуваш ли, мистър Елиът? Живееш няколко дни и причиняваш смъртта на шест милиона човека с всяко издишване. После идва треската. Ще се потиш. Ще ти бъде студено, ще ти се повдига и ще чувстваш силни болки. И след седемдесет и два часа ще умреш.
… Беше професионалист. Сигурно имаше план за в краен случай. Затова не беше убил Мардж. Не му трябваше мъртва. Жива, тя щеше да бъде едно оръжие — последното, което той щеше да използва срещу жертвата си. Налагаше се да запази живота й и да бъде готов да я използва, ако — напук на всичко — Дейв оцелееше след смъртоносните капани, които му бе приготвил. Само тогава — ако разбереше, че Дейв му се изплъзва — Рансъм щеше да поднесе един от радиопредавателите към устата на Мардж с надеждата, че писъците й ще спрат Дейв.
Вероятно номерът му щеше да има въздействие.
Така, както номерът с отрязаната й глава.
Онази глава… беше истински шедьовър. Нещо, на което можеше да се възхити. Трябваше да признае, че беше направена майсторски, точно както би се очаквало от виртуоз като Рансъм. Дали беше от глина, от восък, от гума или на мъртва жена, която приличаше на Мардж и с достатъчно грим беше станала същата? Дейв не знаеше и не го интересуваше. Най-важното беше, че Мардж е още жива.
Възнамеряваше да запази живота й.
Дейв се изправи на крака и каза:
— Съжалявам, Мардж, трябва да тръгвам.
Тя клатеше глава като обезумяла. Зад превръзката на устата й напираха писъци.
— Тук си в по-голяма безопасност, отколкото ако те освободя. След малко в коридора ще настъпи бъркотия. Не искам да си там.
Очите й го гледаха убийствено. Щеше да пререже гърлото му, ако я развържеше.
Дейв я вкара със стола в килера на Хауи, където нямаше да я видят.
— Но аз ще се върна. Обещавам ти. Ще дойда да те взема. Мардж, не ме гледай така. По дяволите, времето ми изтича и нямам друг избор.
Остави я. Знаеше, че няма да му прости. Върна се в коридора, за да направи…
— Седемдесет и два часа. Остават ти само толкова. После ще умреш. През повечето от тези часове ще ти се иска вече да си мъртъв. След двайсет-трийсет дни ще измрат всички, които дишат един и същ въздух с теб. И всички, които са били в близост с теб, както и хората, контактували с тях. С други думи, мистър Елиът, цялото население на света.
… Онова, което трябваше. Нагласи двата трупа само за минута. Коридорът пред кабинета на Бърни приличаше на бойно поле. Килимът беше пропит с кръв, във въздуха се носеше парлива миризма на бездимен барут и убитите лежаха в неудобни пози с болезнено и изненадано изражение на лицата. Изпадналите в безсъзнание не изглеждаха толкова убедителни.
Дейв хвърли и другата си обувка. Обувките на чернокожия бяха големи и удобни, точно неговият номер. Дейв ги погледна лакомо.
По-добре недей. Някой може да забележи.
Правилно.
Време е да започнеш увеселението, нали?
Точно така.
Дейв взе един от финландските автомати, провери пълнителя му и затегна ремъка. Метна го…
— Забравете за обикновените убийци, за вражеските армии и за войната, за Хитлер и Сталин и за всеки смахнат деспот, който се е раждал на земята. Колкото и жертви да са имали в списъка си, те са нищо в сравнение с броя, който нашият мистър Елиът ще запише. Той е съюзник на самия себе си. Още не е измислена дума за онова, което той представлява.