… Метна го на лявото си рамо и изтича пак в коридора, водещ към заседателната зала. Спря пред прага й.
След като задействаше алармата, той имаше три възможности — да хукне към стълбището, да се скрие в килера на Бърни или да се спотаи в заседателната зала.
В килера щеше да бъде най-добре. Щеше да стигне дотам по-бързо, отколкото до стълбището. Хората на Рансъм нямаше да погледнат в килера. Щяха да видят телата и коаксиалния кабел и да стигнат до извода, че Дейв е избягал на покрива.
Или поне така се надяваш.
Да.
Той се втурна в заседателната зала, прекоси я бързо и за последен, както се надяваше, път през живота си влезе в кабинета на Бърни Лийвай.
Сцената вътре беше непроменена. Коловете на Рансъм бяха още там.
Лудост. Чисто безумие. Толкова ненужно, колкото и неописуемо. Трябваше само да му обяснят за какво става дума. Той щеше да разбере. Естествено нямаше да му стане приятно, но нямаше и да бяга. Ако му бяха разказали онова, което Рансъм говореше сега, Дейв щеше да им окаже съдействие. Биха могли да му предложат да го заведат в някоя чиста и стерилна стая, изолиран от целия свят. Можеше да го закарат в пустинята или някъде другаде. Трябваше само да му позволят да умре малко по-достойно. Нямаше да им окаже съпротива. Пък и какво ли друго би могъл да направи? Ако знаеше истината, щеше да се предаде.
Ала те бяха решили да се отнесат с него като с бясно животно. „Ние действаме с лиценз, мистър Елиът, опитни професионалисти сме и знаем кое е най-доброто. Освен това не ти вярваме достатъчно, за да ти кажем истината. Никому нямаме доверие. Ще излъжем теб, приятелите ти и хората, които ни плащат. Така постъпваме, мистър Елиът, и ако не си свикнал с това, никога няма да го направиш. Затова бъди любезен и добър гражданин и не ни създавай неприятности, докато не разрешим проблема по традиционния начин.“
Все още можеш да се предадеш. Може да убедиш Рансъм да пусне Мардж…
Късно е. Нещата отидоха твърде далеч. Имам сметки за уреждане…
— И така, след като микробът навлезе в третия стадий и започне да се разпространява сред населението, болестта не може да се спре. Единственият начин да се справим с нея е преди да стигне до тази фаза. Това означава да се премахне носителят. Да го убием, преди да е станало късно. Може да се наложи да ликвидираме и някои други хора. Дори да избием цялото население на Ню Йорк. Това е алтернативата на живота. Тежката артилерия е разумен избор.
… И да приключа с цялата история. Догодина името на Джон Рансъм няма да фигурира в телефонния указател.
Дейв стисна юмрук, после отпусна пръсти. Погледна скоча. Лентата се простираше от алармата до счупения прозорец.
Е, тогава да приключваме.
Дейв дръпна скоча.
Рансъм продължаваше да говори. Думите излизаха от устата му малко по-бързо, отколкото трябваше. Беше казал твърде много и знаеше, че разясненията му влошаваха положението, но не можеше да спре.
— Вие мислите, че СПИН-ът е заразен, но броят на заболелите се удвоява само веднъж годишно. Тази болест обаче…
Рансъм пое рязко дъх.
— Той е тук! В кабинета на евреина! Тръгвайте! Бързо!
Дейв отвори вратата, обърна се и хукна към килера.
Чу как започнаха да се тръшкат други врати и шум от тичащи хора.
Дейв затвори вратата на килера.
Те бяха в коридора. Някой се спъна и тупна на пода. Чу се и друг звук. Дейв не можа да определи какъв точно. Клокочене и плисък.
— Разкарайте това смотано копеле, докато спре да повръща — прошепна достатъчно силно някой.
— Мамка му! — изхълца Рансъм.
Не му беше присъщо да псува от изненада.
— Червеношийка, какво става? — разнесе се от предавателя гласът на Папагал.
— Спокойно, ще се свържа с вас.
— Колко са? Кои? — попита глас от другата страна на стената.
— Мишелов, Макао и Гарга — отговори друг.
Рансъм не шепнеше, а говореше с нормален хладен тон.
— Гмурец, Сойка и Кондор бяха в заседателната зала. Отпишете и тях. Общо шест човека. Мистър Елиът започва да ми лази по нервите.
— Още ли е там, сър?
— Да. Къде другаде може да е? Ако беше в коридора, досега да сме го хванали.