Като влезе у дома си, Иван Шибилев видя тенджерата на печката и огладня. Свали си кожухчето, сипа в чинията ядене и седна да яде. Уверен бе, че ония няма да дойдат да го вземат, и щом се нахрани, полегна да подремне. Но ето че отвън се чуха викове и подсвирквания, а след малко се почука и на прозореца. Иван Шибилев скочи от леглото, открехна вратата и видя ония да стоят на двора с пушки на раменете. Тези хора са луди, помисли той и нямаше как, облече си кожухчето и откачи пушката от стената. Отдавна не бе излизал на лов, потърси по навик патрондаша и като не го намери, излезе без патрони.
— Хайде, води! — обади се някой.
— Че да водя! — усмихна се Иван Шибилев, за да им покаже, че се оставя да го избудалкат докрай.
Той предполагаше, а и виждаше, че приятелите му все още са в приятно настроение след дегустацията на новите вина и са решили да му отвърнат с шега на многото шеги, които си бе правил с тях. В същото време му бе приятно, задето се „хванаха“ за хайката, което показваше, че и те като него са предугадили някакво стълкновение между Солен Калчо и Жендо, та за да го предотвратят, излязоха от кръчмата, без да се поколебаят нито за минута. Иван Шибилев не се съмняваше в намерението им, защото преди малко им бе казал, че вълчите следи водят към Кариерата, а не към гората, накъдето вървяха сега, а освен това всички виждаха, че в такава виелица не могат да се открият никакви следи. Ето защо очакваше, че като излязат от селото, ще прихнат да се смеят и ще кажат, че дотук е била хайката за вълци. Помисли си и това, че може да са наумили един по един да изостанат по пътя и да си отидат по домовете, а него да оставят да върви сам към гората. По едно време дори му се стори, че чува само собствените си стъпки, спря, уж да пристегне вързалката на обувката си, и погледна назад. Всички бяха зад него в индийска нишка и доколкото успя да види, никой не издаваше намерение да спре дотук и да се връща. Обърна пушката си с цевите надолу, преметна я през рамо и потегли напред. До гората имаше половин час път и дотам никой за нищо не проговори. Иван Шибилев проправяше пъртината и чуваше хрускането на собствените си стъпки, от време на време все му се струваше, че ония са изостанали, и все намираше повод да се обърне назад.
Така стигнаха до Дренака, единствената горичка в нашето землище. Някога тя беше голяма дъбова гора и само на единия й край, откъм селото, имаше дренак. Малко по малко я изкорениха за оземляване на малоимотни и преселници, най-напред дренака, а отпосле и половината от дъбовата гора. Точно в средата има голям и стръмен дол, отворен откъм южната страна, наречен със страшното име Пъклото. Така го нарекъл преди години някакъв набожен човек от съседното село, който идвал да се черкува в нашата черква. През една люта зима набожният човек попаднал в дола нощем, а като се измъкнал ни жив, ни умрял, рекъл на нашенци: „От Пъклото ида.“
Всъщност Пъклото бе райският кът на нашето землище, склоновете му, както и сега, бяха обрасли с дъбова шума и храсти, а долу в ниското бликаше тънко колкото човешки пръст изворче. Пролет, лято и есен бе винаги закътано и топло, там намирахме първите кокичета и минзухари, а по-късно и първите ягоди, там се празнуваше Първи май, Гергьовден и Великден, там бе и пашата на добитъка през сезоните, когато от полето не бе прибрана реколтата.
Иван Шибилев навлезе стотина крачки в гората и спря под един огромен дъб.
— Как улучихме пък точно нашия дъб!
— Ей, вярно, бе! — казваха другите.
След като бяха мълчали от село дотук, сега всички се оживиха, сякаш бяха видели в това някакво знамение. Заговориха припряно и неясно, защото устните им бяха посинели, а мустаците и веждите им побелели от скреж. Иван Шибилев не позна лицата им, но видя в тях смразяваща и дива грозота, погледна към гората и се опита да се усмихне:
— Е, сега какво?
— Как какво? Хвърляй чоп!
Иван Шибилев, подчинявайки се някак механично, разчисти снега с обувката си, извади кибрит и обясни коя страна на кутията означава гонач и коя — стрелец. Най-близо до него стоеше Николин Миялков и за него хвърли първото жребие — стрелец. Същото се падна на Киро Джелебов и на Солен Калчо, а на останалите трима се падна да бъдат гоначи.