Минаха бавно покрай къщата му с една „Файърбърд“, която Анхел бе помогнал на Фалмаут да наеме. Подобно на къщата на Гомес и тази беше съборетина, с нищо неотличима от останалите по улицата. Хиндж фокусира мощния бинокъл модел „Лайц“, докато минаваха пред дома. Киадо вечеряше със семейството си. Съпругата му, млада жена, която беше болезнено затлъстяла, кърмеше малко бебе. Край масата можеше да се видят още две деца.
— Там си е — изръмжа Хиндж. — Лигави се с дебелата си жена и три хлапета.
Стигнаха до ъгъла, завиха и изминаха шестте преки до една от главните улици. Анхел ги очакваше.
— Единайсет и четирийсет и пет, нали? — каза Хиндж, докато слизаше.
— Единайсет и четирийсет и пет — потвърди Фалмаут и пое с колата обратно към дома на Киадо, докато Анхел и Хиндж поеха в нощта към поредното похищение.
Хиндж почувства прилив на възбуда, когато му свалиха превръзката от очите. Стаята беше същата: запусната и гола, с изключение на заседателната маса, телефона и пистолета 45-и калибър, поставен на масата пред Арено. Хиндж седеше в същия стол със същото куфарче в скута, пристегнато с верига за китката му. Адреналинът в кръвта му се носеше в очакване на следващите няколко минути. Не изпитваше страх. Никога не се страхуваше. По-скоро беше стимулиран от потенциалната заплаха. Имаше един критичен момент, когато Рафсалуди прехванаха колата и Арено разбра, че не Гомес е шофьорът. Хиндж обясни, че Гомес не се бил обадил и е трябвало да се примири с друг шофьор, защото не е искал да рискува да закъснее. Арено прие обяснението с видимо безпокойство.
Хиндж погледна часовника си. Беше единайсет и четирийсет и една. След това огледа стаята. Лавандър го нямаше. Разбира се, нямаше го и Киадо.
— Къде е нашият човек? — попита той Арено.
Арено го изгледа гневно със здравото си око и сви рамене:
— Един от нашите закъснява — каза той.
— Това не отговаря на въпроса ми. Лавандър с него ли е?
Мъжът се озъби, показвайки два неравни реда жълти зъби.
— Решихме най-напред да видим колко тежат парите ти, гринго. Хокей? А след това може и да си получиш обратно онова плашило.
Тримата останали се изсмяха.
— Бяхме се договорили, че ще направим сделката тук. Парите срещу Лавандър. Това беше сделката.
Арено сви рамене и разпери ръце с дланите нагоре.
— Променихме решението си, хокей?
Нов пристъп на смях.
Хиндж също се усмихна:
— Няма Лавандър, няма пари, хокей?
Той се помести стола. Гривната на ръката му издрънча, когато помръдна куфарчето. Сега то беше насочено към Арено, говорителя на групата.
— Хей, синьор, та аз мога да ти отсека ръката с едно леко замахване с моя мачете.
— Мисля, че би могъл, приятелю.
Арено отново му показа лошите си зъби.
Хиндж се усмихна в отговор:
— Това куфарче ще остане в мен, докато не видя Лавандър, ясно ли ти е?
Водачът на групата продължаваше да се усмихва, но в усмивката му вече имаше нещо гадно.
— Говориш големи приказки за такъв малък човек. За да говори така, човек има нужда от приятели.
— О, аз имам много приятели. Един от тях, например… — той погледна часовника си, — точно в този момент е в дома на Киадо. Защо не му позвъните, преди да продължим разговора?
Тримата терористи се спогледаха въпросително. Откъде знаеше този гринго името на Киадо? Що за номер им разиграваше?
— Наистина ще бъде най-добре да му позвъните — посъветва ги Хиндж с глас, който някак незабелязано беше станал твърд и лишен от емоции.
Водачът го изгледа за няколко секунди, после взе слушалката и набра номера.
— Човек никога не е сигурен, докато не опита, нали така? — съобщи Хиндж.
Фалмаут седеше зад волана на своята „Файърбърд“ на стотина фута от дома на Киадо. На задната седалка имаше малък пластмасов диск, не по-голям от чаена чинийка, в чийто център беше поставен микрофон с размера на нокът. Антената беше насочена към отворения преден прозорец на къщата на Киадо. Тънък проводник свързваше микрофона със слушалката в дясното ухо на Фалмаут. Устройството позволяваше да се подслушва разговор от хиляда ярда.