— Имам изричното му нареждане да не бъде безпокоен — обясни с непреклонен глас секретарката.
— Просто му кажете, че съм аз. Убеден съм, че ще пожелае да разговаря.
Настъпи кратка пауза и след това гласът се обади отново с лека досада:
— Изчакайте момент така, моля.
Едва беше поел дъх и в слушалката се разнесе дрезгавият глас на Хауи с характерния лек ирландски акцент:
— Къде се намирате, лейтенант?
— На островите, но това не толкова важно. Налага се да попътувам. Мога ли да се възползвам отново от вашия „Лиър“?
— Къде искате да го изпратя и кога? — попита Хауи незабавно. Гласът му прозвуча възбудено.
— Колкото е възможно по-бързо. Летището на Форт Лодърдейл.
— Значи да смятам, че имаме материал за публикуване?
— Ще ми трябват още ден-два, за да бъда сигурен в това.
— Много сте предпазлив, това ще ви кажа.
— Става дума за вашите пари, мистър Хауи.
— Да, да… но вие се срещнахте с този Фалмаут, нали?
— Да.
Настана мълчание, сякаш Хауи очакваше О’Хара да продължи. Накрая издателят не издържа:
— Е?
— Още не съм готов да говоря по този въпрос. Но ще ви кажа, че му изплатих сто двайсет и пет хиляди. Ще получи останалото, ако информацията се окаже добра.
— От това, което току-що казахте, предполагам, че усещате, че има нещо, така ли е?
— Нямаше да се разделя с такава сума, ако не мислех, че в разказа му има нещо. Но сглобяването на цялата картина може да се окаже проблем.
— Разполагам с най-добрите адвокати по дела за клевета, лейтенант. Искам да бъда точен, но не и предпазлив.
— Ще имам това предвид. Обикновено нещата се развиват по обратния начин — издателят ме кара да бъда предпазлив.
Хауи се засмя.
— От това, което долавям у вас, лейтенант, усещам, че ако се натъкнем на нещо, то ще е голямо.
— Благодаря.
Нова пауза.
— В опасност ли сте, лейтенант?
О’Хара се замисли за няколко секунди и после каза:
— Има елемент на риск. Може да нарушим спокойствието на доста гадни типове.
— Значи ги познавате?
— Лично и по репутация. Но точно в момента разполагам само с предположения. Ако говорим повече по въпроса, може да навреди, както и да увеличи риска.
— Мисля, че не е необходимо да ви казвам да се пазите.
— Не е.
— Добре. Както казах още при първия ни разговор, аз ви имам доверие. Но ще призная, че любопитството ми просто ме изгаря. А освен това, подготвил съм ви една малка изненада.
— Каква?
— Скоро ще разберете — засмя се Хауи.
— Не обичам изненадите, мистър Хауи.
— О, мисля, че тази ще ви допадне.
О’Хара изостави темата… вероятно Хауи възнамеряваше да му изпрати два живи рака в кухнята на самолета.
— Ще ви се обадя отново след около три дни — каза той. — Мисля, че тогава ще мога да ви кажа дали парите ви са хвърлени в тоалетната.
— Самолетът ще пристигне във Форт Лодърдейл след четири часа. Ако имате нужда от още нещо, ако се появят проблеми, обадете ми се по всяко време. Мога и да не се окажа в състояние да обявя война, но поне ще опитам, ако се наложи, дявол да го вземе.
— Благодаря. Ще поддържаме контакт.
Свързването с Магьосника не се оказа толкова лесно. Най-напред се оказа, че линиите са задръстени. После се опита от Форт Лодърдейл, където слезе от чартърния самолет на капитан Кей. В слушалката нещо силно изпука и когато връзката най-сетне се осъществи, гласът на телефонистката се чу, сякаш се обаждаше някъде от центъра на земята.
— Le Grand Gustavsen Hotel, s’il vous plait — извика O’Xapa.
— Hotel? — каза тя с въпросителна нотка.
— Oui. Le Grand Gustavsen.
— Pardonnez-moi… Хилтън ли казахте?
— Густавсен! — изрева O’Xapa, чудейки се как е възможно да се чуе Хилтън вместо Гран Густавсен.
— Ah, oui, Gustavsen. Un moment, s’il vous plait.
Ново пращене, някакво съскане и накрая се чу човешки глас. Гласът прозвуча кисело — очевидно принадлежеше на гост на хотела, който случайно, минавайки край телефона, беше решил да вдигне слушалката.
— Да?
— Там ли е Магьосника? — попита O’Xapa.
— Кой?
— Магьосника. Ротшилд. Собственикът на хотела.
— Имате предвид онзи, който свири на пианото?