Чу музиката на Мага, който свиреше яростна версия на „Си-джем блус“, докато изкачваше стълбището към централния вход. Голямата зала беше почти празна. Млада двойка се натискаше на една от масите, а в бара бяха останали само някои от постоянните посетители. Жоликьор беше единият и той се сбогува в мига, когато видя O’Xapa. Мага се бе изолирал от всичко, което ставаше около него, и шестте му пръста се носеха по клавишите.
— Bon soir, mon ami, радвам се да те видя! Имаме интересни новини.
Когато Магьосника го видя, набързо претупа парчето, което свиреше, затвори капака на пианото и постави табелка на него, на която пишеше: Затворено. Не си играйте с пианото. Нарушителите ще бъдат разстреляни на разсъмване. После прекоси залата с цигара в ъгъла на устните си.
— Наистина си бърз — каза той и раздруса изморения репортер в мечешка прегръдка.
O’Xapa го погледна с премрежен поглед:
— Отведете ме в бърлогата. Не мисля, че бих могъл да издържа още.
И докато минаваха през големия хол, Ротшилд му разказа, че са вкарали всички имена в компютъра и разполагат с разпечатки за трима: Лавандър, Фалмаут и Данилов. До момента нямало нищо за Хиндж, а проверката на Хамелеона довела до маса препратки към книги по зоология и биология, статии от природонаучни списания и няколко енциклопедии.
— От къде на къде се интересуваш от хамелеоните?
— Казах на Жоли, че става дума за прозвище. Опитай ЦРУ, военното или военноморското разузнаване. Не е лошо да видиш какво може да излезе за Колин Бредли. Говори се, че Хамелеона е похарчил Бредли миналата Коледа.
— Какво, по дяволите, става…?
— По-късно…
O’Xapa влезе в стаята срещу апартамента на Мага, пусна куфара си на пода и заяви:
— Събудете ме по обяд.
— Но ние трупаме тези справки от момента, когато се обади — възрази Магьосника. — Няма ли поне да ги прочетеш?
— Не мога — избърбори той неясно. — Натрупа ми се много разлика във времето. Риболов. Слънце. Направо съм развалина — и като смъкна дрехите от себе си, той мигновено заспа.
Чукането на врата не преставаше.
— Махай се — простена той.
Чукането продължаваше.
— Не ме безпокойте. Махайте се.
Отново се зачука.
— A demain! A bientôt! Au revoir! — изкрещя той.
Но нищо не помагаше. Чукането дори стана по-настойчиво.
— Майната ти!
И това не помогна.
Той стана, залитайки от леглото, открехна вратата и надзърна в процепа.
Изгледа лицето на Лизи Гън няколко секунди, присвил очи.
— О, боже мой! — каза той.
Тя държеше изпускаща пара чаша кафе.
— Кафе? — попита го тя с лъчезарна физиономия.
— Не, не мога да повярвам — не се сдържа той накрая.
— Пак те намерих — съобщи тя. Усмивката й беше толкова широка, че го заболяха очите.
— Колко е часът?
— Осем сутринта.
— Осем сутринта!
— Точно така. Осем сутринта.
— Невероятно.
— Не искаш ли кафе?
— Не, освен ако държиш да видиш как един възрастен мъж повръща.
— Мога ли да вляза?
— Мога ли да ти попреча?
— В никакъв случай.
— Тогава нека си легна пак. Гол съм.
— На мен не ми пречи. Имам трима братя.
— Това е хубаво, но аз не съм един от тях. — Той тръгна, клатейки се обратно към леглото и дръпна чаршафа върху главата си.
— Не е много гостоприемно — обади се тя.
— Животът ми е застрашен от остра форма на страдание, причинено от разликата във времето. А може би също и от недоспиване. Тези две опасности ме чакат… в дълги черни тоги, ей там, зад вратата — каза той с глух глас изпод чаршафа.
Тя седна на един стол и закрепи кафето на коляното си.
Той предпазливо надзърна.
— Няма да си отидеш, така ли?
— Не…
— Държиш се невъзпитано като малко дете.