Тя поклати глава, все още усмихвайки се.
— Тогава ще те изчакам да пораснеш — и той отново потърси спасение под чаршафа.
— Мистър Жоликьор ме предупреди, че ще се държиш точно така.
— Откъде, по дяволите, познаваш Жоликьор?
— Беше във фоайето — нали така наричат онази стая — когато пристигнах — тя отпи от чашата, — той ми целуна ръка.
— Той целува ръцете на всички. Това му е едно от задълженията — да целува ръце.
— Няма значение, никой преди не ми беше целувал ръка.
— Ами, защо не се върнеш пак във фоайето. Мисля, че той с удоволствие ще ти целува ръката цял ден.
Но тя продължаваше да пие от кафето невъзмутимо. Тогава той неочаквано се изправи.
— Как ме намери, дявол да те вземе? Как, по дяволите, успя да стигнеш тук толкова бързо?
— Пилотът ми каза, че трябвало да регистрира плана за полета в Бостън и после във Форт Лодърдейл.
— И толкова?!
— Е… едно време излизах с него.
— С пилота?
— Аха.
О’Хара поклати глава.
— Трябваше да си стоя в Япония — каза той тихо на себе си. После я погледна отново през подпухналите си клепачи: — И знае ли Хауи, че си тук?
— Да — кимна тя.
— Значи ти си изненадата, за която Хауи ми спомена.
— Хауи ти е казал, че идвам?
— Е, не с толкова много думи. Изпратил те е да ме следиш, нали?
— Е, не точно…
— Добре тогава, какво точно има предвид?
— Той най-сетне се съгласи, че малко конкуренция няма да навреди на никого.
— О, наистина е много логично, Гън, да изпратиш един от репортерите със задача да следи друг.
— Помислих, че бихме могли да работим заедно. В края на краищата, ти пишеш, а аз снимам. На практика няма конкуренция. А по този начин Хауи е застрахован и от двете страни. И наистина ще получи онова, за което плаща.
— Винаги мислиш за всичко, нали?
— Опитвам се.
— Какво знаеш до момента?
— Ами… даде ми да прочета онова писмо от…
— Фалмаут.
— Точно така. Но спокойно можеше да ми даде ръкопис, написан на старогръцки.
— Сега разбираш ли какво имах предвид?
— Но аз ще се науча.
— Това не е игра за аматьори. Тук…
— Аматьор ли? Аз съм репортер от…
— Не става дума за това… Говоря за Играта, за възможността да се занимаваш с едни от най-опасните хора на све…
— А аз съм жена, нали?
— Ще ме оставиш ли да свърша? Не е свързано с пола ти. Аз познавам тези типове, знам как действат. Работил съм със… или против повечето от тях. За теб тази територия е напълно непозната. Един пропуск от твоя страна и те ще те премахнат, сякаш са размазали муха на прозореца.
— Не се безпокой за мен, О’Хара! Аз съм се занимавала с Мафията.
— В сравнение с това, за което ти говоря, Мафията е игра за деца.
— Е, чак за деца!
— Каквото и да си мислиш, е точно така. Ти си добра, признавам ти го, но…
— Много ти благодаря.
— Престани да ме прекъсваш.
— Престани да се държиш покровителствено с мен.
— Глупости, покровителствено.
— Ти се държиш покровителствено.
— Казах, че си добра. Ти си много, много добра, окей?
— Точно това е покровителствено поведение.
— А-а, майната ти — и той отново се зарови под чаршафа.
— Аз мога да помогна, О’Хара. Повярвай ми.
— Без значение е колко си добра, ако си мъртва.
— Казах ти, не можеш да ме изплашиш.
— Не се опитвам да те плаша, опитвам се да те убедя, че това е игра за убийци.
— И може да бъде играна само от такива, нали?
— Аз не съм убиец и никога не съм бил. Но познавам тези хора. Познавам начина им на мислене. И мога да се справя с тях.
— Аз пък се справям от тринайсетгодишна.
— С тях! Казах, че мога да се справя с тях!
— Намерих те в Япония, намерих те и тук. Нека не отминаваме това като дреболия.
Настъпи мълчание. После О’Хара проговори отново:
— Нека опитам от друг ъгъл. Дори ако има сензация и ако аз реша да се занимавам с нея, и ако намерим достатъчно материал, който да ни даде макар и само начална точка, та ако всичко това се сбъдне, тази история въпреки това ще си остане доста… страшна.