Тя му се усмихна:
— Не можеш да ме замотаеш, О’Хара. — В кафявите й очи проблесна пламъчето на очакването. — Знам, че ще бъде нещо голямо. Знам, че мистър Хауи нямаше да ме изпрати да те търся из цял свят, ей така, за нищо. А и ти не си тук, разхождайки се със самолета на Хауи само за забавление. Хайде, О’Хара, разбери, че аз мога ди ти бъда в помощ. Дай ми шанс.
— Събуди ме в десет — каза той. — Ще заспя, мислейки за това.
Тя въздъхна, остави чашата на шкафчето и излезе. В мига, в който вратата се затвори след нея, О’Хара изморено стана. Избръсна се, взе душ и застана в ъгъла на стаята, където почти час изпълняваше серия движения, известни като „Пеперуда“, освобождавайки се от болката и вдървеността. След това седна на пода и потъна в двайсетминутна медитация.
Когато завърши сутрешния си ритуал, чувстваше, че отново е жив и готов да посрещне и този ден.
Тя се върна пет минути по-късно, този път с Жоли и Магьосника.
— Каква забележителна промяна — отбеляза тя. — Само преди час ти се държеше, сякаш умираше.
— Преди час наистина се чувствах така. Окей, нека видим с какво разполагаме, а после ще те въведа в нещата.
— Най-напред — започна Магьосника — не успях да открия нищо за този тип Хиндж.
— Военното разузнаване?
— Нула. Поне засега изглежда като че ли той е съумял да се опази от всички архиви.
— Окей. Нататък.
— Фалмаут. Ето разпечатка на всичко, което изрових за него. Направих кръстосана справка на ЦРУ и МИ6. Много интересно.
За О’Хара обаче материалът съдържание твърде малко нова информация. Няколко подробности, за които не знаеше, но в основни черти те потвърждаваха, че Фалмаут се е пенсионирал. Както ЦРУ, така и МИ6 преставаха да актуализират данните за бившите си агенти след излизането им в оставка.
В досието на Данилов, обаче, имаше по-интересни неща: Данилов се подозираше не в шест или седем, а в цели дванайсет убийства, включително две на територията на Съединените щати; той беше разработил рициновата сачма, както и оръжието, с което тя стигаше до организма на жертвите; беше работил в няколко случая за КГБ, което не беше кой знае каква изненада. Голямата изненада бе, че в продължение на две години, допреди осемнайсет месеца, Данилов беше действал в Карибския басейн и бе разработвал свръзки за руснаците в Хаити, където бе добре познат. Беше излязъл в оставка преди година и половина и в два или три случая бе разпознаван от други агенти както в Порт-о-Пренс, така и в Кап-Хаитиен.
Беше ли работил в Хаити за Мастър? И ако да, то какво бе правил? В това можеше да помогне Жоли. Той все още познаваше всеки акър на своята страна и бе в течение на политическите и светски клюки.
Справката за Ейвъри Лавандър се оказа по-пълна, отколкото бе очаквал. Магьосника я бе съставил от няколко източника, между които три различни информационни агенции, две американски вериги от списания, няколко вестника, „Пари Мач“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“ — и дори едно малко известно английско списание, което бе публикувало единствения очерк, писан някога за него. Този очерк се състоеше главно от инсинуации и клюки, извлечени от интервюта с други хора, между които и бившата му съпруга, Маргарет, която бе изтърпяла дванайсет бездетни и лишени от секс години с него, преди да избяга с някакъв тромбонист от Лондонския симфоничен оркестър и която си бе върнала, разказвайки всичко каквото знаеше за него. В типичен стил Лавандър беше отказал да разговаря с човека, написал очерка.
О’Хара се опита да сглоби по-цялостна представа за Лавандър — един истински ексцентрик, който живееше в свой собствен свят, отказвайки срещи с журналисти и отбягвайки фоторепортерите; който изискваше… и получаваше огромни консултантски хонорари, депозирани по правило в злато в посочените от него банки, пръснати по целия свят; който поддържаше малък шифрован списък на всичките си сметки; кога, къде и от кого са били направени и това очевидно беше единствената архива, която водеше. И толкова висока беше репутацията му, че още преди да проведе предварителния разговор с потенциалния клиент, той изискваше предплащане от десет хиляди долара в крюгер-рандове, но това не му пречеше да бъде достоен за съжаление скъперник, който отсядаше в западнали хотели и се хранеше в най-семпли ресторанти.
Но въпреки странния му външен вид, още по-странното му поведение и влудяващия му избухлив темперамент, повечето от големите петролни компании се бяха възползвали от услугите му по веднъж или повече пъти, защото той се оказваше човек, посветен на една-единствена цел, цел, която се казваше „петрол“. Различни доклади потвърждаваха, че той практически не се интересува от храна, жени, книги или музика. Всъщност, освен петрола го интересуваха малко неща.