— Извинете ме — обърна се той към него, имитирайки безпокойство, — изглежда съм изпуснал мистър Тийч. Трябваше да слезем на суша заедно, но се оказа, че не помня номера на каютата му.
Домакинът го погледна и леко се намръщи, но преди да отговори на въпроса му, О’Хара погледна часовника си.
— Сигурен съм, че ми каза да се срещнем тук. Има ли някакъв друг начин да се слезе от кораба?
— Не, сър — отговори домакинът и провери в списъка на пасажерите. — Мистър Тийч е на палуба „А“. Каюта 116.
— О, разбира се! Благодаря — каза О’Хара и бързо се отдалечи, преди домакинът да реши, че трябва да зададе някои въпроси.
Мага остана да чака до мостчето, а О’Хара се отправи към каюта 116. Намери я без никакви проблеми, но Лавандър не отговори на почукването.
— Мистър Тийч — настоя О’Хара, — аз съм стюардът. Имам съобщение за вас.
И въпреки това никакъв отговор.
Няколко пасажери кимнаха за „Добро утро“, минавайки покрай него на път за града. Когато коридорът се изпразни, О’Хара извади джобно ножче, мушна острието в процепа между вратата и рамката й и избута езичето на ключалката, натискайки едновременно с това дръжката на бравата. Ключалката щракна. О’Хара открехна вратата предпазливо само дотолкова, че да вижда цялата каюта.
Празна.
Провери и малкото антре. Също никой. Затвори вратата, сложи резето и започна да претърсва помещението.
Каютата беше малка, но обзаведена с вкус, леглото беше разхвърляно, а илюминаторът отворен. Шумът от врявата на палубата проникваше чак дотук.
Лавандър очевидно пътуваше без много багаж и не обръщаше особено внимание на дрехите. В гардероба имаше два костюма и чифт панталони. Пръстите на О’Хара ловко опипаха джобовете и подплатата. Нищо. Единият от костюмите изглеждаше като че ли никога не го бе докосвала ютия, а на ревера на другия се виждаше голямо петно от кафе. Имаше една вратовръзка, увиснала накриво на закачалката — ужасна, шарена вратовръзка с цветен мотив, която дори не беше развързана. Куфарът беше празен. В чекмеджетата на шкафчето се въргаляше бельо и бяха нахвърлени ризи. На масичката до леглото лежеше книга — том, създаващ впечатление за научен труд, озаглавен „Царството на петрола“. О’Хара я прелисти небрежно.
После се захвана с шкафа в антрето. Там намери несесера на Лавандър. Накрая провери джобовете на хавлията, закачена на вратата. Нищо.
Цялото претърсване му отне не повече от пет минути.
Отново се огледа, надзърна под матрака и едва тогава се убеди, че в каютата не е останало нищо скрито от погледа му.
В мига, в който посегна към дръжката на вратата, на нея се почука. О’Хара замръзна. Отстъпи няколко крачки. Някой в коридора отново почука на дъбовата врата.
— Синьор, камериерката е.
— Un momento.
— Si. Ще дойда след малко — каза тя и тръгна по коридора.
О’Хара дръпна резето и провери отвън. Камериерката беше пред вратата на съседната каюта. Той заключи след себе си и се качи на горната палуба. Беше безлюдна. Същото се отнасяше и за ресторанта, бара, игралната зала, салона. Плувният басейн се охраняваше от спасител, които спеше в шезлонга си.
Върна се долу и отново почука на вратата. И пак никакъв отговор.
Когато слезе на брега, Магьосника го чакаше, седнал на сандък, отпивайки пиня колада.
— Е? — попита той.
О’Хара го поведе към пазарчето.
— Слязъл е — обясни той. — Телеграмата е изиграла обратен ефект. Сега вероятно се щура като побъркан. Проверих на горните палуби, в ресторантите — навсякъде.
— Може би ще се срещнат на борда — изказа предположение Магьосника.
— Съмнявам се. Ако свръзката се срещне с него на кораба, това значи, че те ще трябва да го убият на борда. Къде по-безопасно е да го примамят на брега. Не, той е някъде тук.
— И нищо чудно в този момент те двамата да са се срещнали.
— Съвсем вероятно. — О’Хара отново погледна часовника си. Единайсет часа. — По дяволите, той дори може вече да е мъртъв.
Спряха в далечния край на площада и се огледаха. Ейвъри Лавандър беше излязъл на среща със смъртта. Единственият му шанс беше Илайза да разпознае Хиндж, когато той пристигне. И това, разбира се, само при положение, че вече не беше пристигнал, иначе Лавандър съвсем сигурно си беше покойник.
Аерогарата на Монтего Бей представляваше голяма двуетажна сграда. Главната чакалня заемаше по-голямата част от първия етаж, а половин дузината бюра на авиокомпании бяха подредени до стената с лице към входа. Митническата проверка се извършваше в малка стая в източното крило на сградата и беше повече от повърхностна. Ресторантът се намираше на втория етаж, непосредствено срещу митническата служба.