Илайза беше пристигнала тук още в шест и половина сутринта, а сега бе вече към обед. До момента бяха кацнали три самолета. Беше сигурна, че Хиндж не е пристигнал с никой от тях. Провери списъка. До залез-слънце се очакваха още пет самолета: два от Щатите, единият от които с междинно кацане в Пуерто Рико точно в този момент беше пристигнал; един от Мексико, полет на Ер Франс от Париж през Порт-о-Пренс и малък самолет по вътрешна линия, осъществяващ връзката с Кингстън. Беше намерила свободен стол в чакалнята до вратата на митницата и сега седеше, стиснала разписанието в ръка. Освен това беше наела кола и бе подкупила един от носачите да й разреши да паркира до входа.
Поредната група туристи се изсипа откъм помещението на митническата служба и забързано се отправи към изхода с викове за такси. Хиндж не беше сред тях. Тя не обърна никакво внимание на високия мъж с ястребово лице и лъскава черна коса, който мина покрай нея с дипломатическо куфарче в ръка. Това бе Дерек Фрейзър, вицепрезидент на АМРАН, нов петролен консорциум със седалище в Хюстън, който след по-малко от осем часа имаше среща с Лавандър.
Денят лениво се точеше. След кацането на всеки следващ самолет тя се обаждаше в хотела, за да остави практически едно и също съобщение. Последният път нареди да предадат: „Кацна EAL от Маями. Багажът не е на него. Следващият самолет пристига в шест и пет“.
После се качи в ресторанта и отново се захвана със скучното си бдение край прозореца, през който се виждаше пистата. До следващия самолет имаше цели два часа.
О’Хара и Магьосника прекараха сутринта в бродене из Монтего Бей с надежда да се натъкнат на Лавандър. Накрая се отбиха в малък бар срещу кея, където останаха с часове, наблюдавайки мостчето, с надеждата Лавандър да се върне. Или може би да слезе от кораба. О’Хара беше осъзнал, че просто може да не го е видял, докато оглеждаше кораба. Лавандър, колкото и малко вероятно да бе това, все още можеше да бъде на борда. Тази мисъл, обаче, бе повече представяне на желаното за действително.
Още в ранния следобед О’Хара осъзна, че е действал прекалено енергично. Онова, което му се бе сторило добра идея — да възпре Лавандър от слизане, в действителност се беше превърнало в катастрофа. Може би Лавандър се страхуваше от Куил. Съществуваше, макар и малката вероятност той да не знае кой е Куил, а в този случай телеграмата можеше просто да хвърли ексцентричния консултант в ръцете на Хиндж. Това беше едно от нещата в играта, което той ненавиждаше. При работа с такива като Хиндж беше недопустима каквато и да е грешка. В Играта непремереният анонс се наказваше със смърт. Тази мисъл не му даваше покой, докато накрая Магьосника не махна с ръка на всичките му съмнения.
— Стига си се измъчвал — каза той. — Ходът можеше да се окаже много успешен.
— Много ме успокояваш — отвърна репортерът измъчено.
— Той е опак човек, Моряко. Не е възможно да предскажеш с точност как ще постъпи такъв като него. По дяволите, приеми, че си опитал и си се провалил. Не позволявай на това да те тормози.
— Може би у мен е причината той да загуби живота си.
— А-а, майната му, que sera ще ти кажа аз, беше си изстрел в тъмното.
И докато денят изтичаше без никаква следа от ексцентричния консултант, те все повече и повече се убеждаваха, че вече е прекалено късно и че някъде на острова трупът на Лавандър очаква някой да го намери.
При нормално развитие на нещата Лавандър щеше да изчака на борда, докато стане време за срещата с висшия служител на АМРАН, но телеграмата, която бе получил, го обезпокои. Кой би могъл да знае, че той пътува под името Тийч? И кой, за бога, би могъл да бъде този Куил?
Тези въпроси го измъчваха цели два дни и затова той напусна кораба през люка на товарния отсек в мига, в който акостираха. И сега се налагаше да убие цял ден до срещата.
От АМРАН бяха проявили желание да дискутират benefice réciproque въпрос и това го заинтригува. Дори ако се окажеше, че разговорът не си заслужава, той беше сигурен, че ще може да научи нещо, защото дори слуховете му носеха безценна информация, тъй като откъслечните факти, сглобени един с друг, добавяха парчета към мозайката, която представляваше неговото задълбочено познаване на петролния бизнес.