Срещата на Лавандър трябваше да се състои едва в осем вечерта и затова той се отбиваше в ресторанти, в чайни, в барове, спираше пред сергии за вестници, само и само да не стои просто така. Лавандър не бе от особено търпеливите и затова нетърпението му се превърна в раздразнение, а после и в гняв, докато денят ставаше все по-горещ, а улиците все по-препълнени. Това го принуждаваше да си пробива път през тълпите улични търговци, които се надпреварваха да му предлагат всичко, като се започнеше от щурци в клетка до скъпи часовници, а децата, които подтичваха редом с него, му шепнеха: „Ginja, ginja, предлагам ти най-добрата цена за най-добрата цигара в Ямайка“.
— Махайте се, малки палавници, или ще ви обадя на полицията — сопна се той и едно от момченцата му се изплези и се скри в тълпата.
Лавандър беше от онези, с които не бе трудно да си направиш майтап. Той представляваше една визуална шега: съсухрен, кисел дребосък, със сив нездравословен тен на лицето, нацупени бузи, сламеножълта коса, която бе избуяла във всички страни като люцерна върху несъразмерно голямата му глава; единият джоб на сакото му се беше измъкнал, папийонката му беше изкривена, а обувките му изглеждаха така, сякаш никога не се бяха срещали с четката.
Лавандър никога не ходеше; той се промъкваше, озъртайки се непрекъснато, като плъх, ровещ в тъмните ъгълчета на някой склад. Представяше си дебнещи репортери, които чакат удобен случай да се нахвърлят и да поискат интервю. Фактът, че нито един журналист не се бе обръщал към него вече няколко години, беше без значение. Той често сменяше полетите си в последния момент, понякога се отправяше за съвсем различна страна, после се връщаше, предприемайки сложни маршрути до места, за които имаше директни полети и променяше хотелите си по два-три пъти. Тази налудничава страст към анонимността беше единственото му забавление, може би защото граничещите му с религиозност възгледи относно петролния бизнес бяха изтласкали всякаква рационалност от главата му. А след изживяния ужас на отвличането Лавандър беше станал още по-подозрителен, още по-параноичен.
И затова той бродеше без посока из града, сядаше в парковете, четеше по няколко американски и английски вестника, убиваше времето и без да съзнава, позволяваше на съдбата да го настигне.
Самолетът закъсняваше с двайсет минути, но Хиндж разполагаше с повече от час до срещата между Лавандър и Фрейзър. Достатъчно време, за да огледа предварително Трелоуни Скуеър и сладкарницата, в която те се бяха уговорили да се видят. Беше запомнил образа на Фрейзър от снимката, преди да я изгори в тоалетната на самолета.
Хиндж мина през митническата проверка без никакво притеснение. Сложиха знак с бял тебешир на пътната му чанта и му махнаха с ръка да минава.
Той веднага забеляза момичето, което седеше на пейката в чакалнята и изучаваше разписанието на полетите. Не можеше да сбърка реакцията й, когато го видя. Дали го познаваше отнякъде? Обикновен интерес? Или го бе сбъркала с друг?
Следеше ли го? Но защо? Защо ще го чака някаква жена в чакалнята на аерогарата на Монтего Бей?
Той се отправи към една от телефонните кабини и потърси в джобовете си монета. Видя я да се премества на друга пейка, по-близо до изхода. Можеше да я следи по отражението й в стъклото зад телефонната кабина.
Застана директно пред автомата докато набираше номера, а след това небрежно се облегна на рамо. В този момент тя беше в телефонна кабина от другата страна на чакалнята.
Сигурно си беше параноя. Докато разговаряше, тя весело се смееше. Но нямаше да му попречи, ако бъде по-внимателен. Реши да я държи под око.
Помоли дежурния на телефона в ресторанта да повика мистър Дейвид Джексън. Дерек Фрейзър се обади практически веднага.
— Мистър Джексън ли е? — попита Хиндж.
— Кой точно мистър Джексън търсите? — запита на свой ред Фрейзър.
— Ейвъри Джексън.
— Да не се обажда мистър Гарет от Тексас? — поиска да разбере Фрейзър.
— Да.
— Кога се преместихте?
— Преди четиринайсет месеца.
— Много добре. Някакви проблеми?
— Всичко се развива отлично.
— Погрижих се за кола. Можете да вземете ключовете от агенцията за коли под наем. Пакетът е в багажника.
— Благодаря. Нали става дума за сладкарница „Нелсън“ на Трелоуни Скуеър? В осем часа?