Горе-долу на същата възраст започна да осъзнава, че е по-различна от всички останали. Не защото бе пълна, а защото не искаше да бъде като останалите. Нямаше желание да бъде една от другите. И ако не можеше да стане победителка, предпочиташе да пресече финала десет минути след последния. Бе готова на всичко, за да не се превърне в една от стадото. Тънка или дебела, но мисълта да бъде невзрачна я отблъскваше. Беше състояние на психиката, а не усещане на тялото.
Освен това бе страстно любознателна — да бъде първата, която е разбрала за нещо. Да има тайна, несподелена с никой друг.
И колкото повече четеше, толкова повече избуяваха фантазиите й.
Не, те направо експлодираха.
Тя посети Валхала с Киплинг, нахлу през портите на Москва с Толстой, прокрадна се в Ню Орлиънс с Твен. Разбра какво е класа от Шоу, грациозност от Голсуърти, елегантност от Хенри Джеймс. Беше Ана Каренина, Сара Бернар и Холи Голайтли. Измисляше си разни истории в училище, разказваше ги на четката си за зъби в банята, на котката, на кучето, на всеки, готов да слуша. А когато по телевизията започнаха да излъчват стари филми, тя се превърна в Розалинд Ръсел, Джеймс Кагни и Пат О’Брайън, събрани в едно, и се втурна в търсене на своята сензация.
Стана редактор на училищния вестник — длъжност, по правило делегирана на бузести момичета с очила, тъй като за тях се предполагаше, че са по-сериозни от симпатичните момиченца с цицки и дупета, или пък момчетата, които бяха толкова похотливи, че не можеха да свършат нещо свястно. Започна да носи меката шапка на баща си с прикрепен на периферията й пропуск за представител на пресата; научи се да се разпорежда и да вбесява останалите с поведението си. Вестникът спечели наградата „Сигма Делта Хи“ за най-добър училищен вестник в щата. Самата тя получи лична награда за най-добър редакционен материал. В него се разказваше за смъртта на последния ковач в града. Беше в годината, когато стана на шестнайсет.
А после стана на седемнайсет. И тогава с Илайза се случи нещо забележително. Отслабна. Изтъня до онази степен, до която момичетата мечтаят да отслабнат.
Случи се крайно неочаквано. Като разчупване на пашкул; тлъстината по нея падна и на света се появи Илайза Гън — висока пет фута, тежка деветдесет и четири фунта, с най-хубавите гърди и най-привлекателното дупе в гимназията на Озон. Момчетата полудяха. Телефонът й не спираше да звъни, защото беше станала готина.
Но беше също и независима, макар и малко ексцентрична; беше мечтателка и самотница. Макар и неузнаваемо отслабнала, тялото й кипеше от неизтощима енергия.
Озон, Университетът в Мисури, Линкълн, Чикаго и Бостън — животът й се беше развил по възходяща линия. Съдбата й беше отредила след Озон повече да не се среща със скуката. Сивотата се бе разтворила във вечерните новини в шест часа и в онова постоянно усещане в стомаха й, което тя наричаше „потрепване“. Оттогава стомахът й непрестанно „потрепваше“. Дори сега, когато заедно с Франк О’Хара се бе втурнала в преследване на химера на име Хамелеон, сега когато бяха на прага да се сбъднат всичките й мечти, блянове, амбиции… всичко!
Разказът й не беше дълъг. Отпуснал се в дълбините на фотьойла, той не сваляше погледа си от нея. Гледаше я, сякаш се прицелваше с пистолет. Но този път тя устоя на погледа му и когато свърши, веднага се прехвърли на ситуацията в момента.
— Не мога да повярвам, че в този миг може да убиват някого, а ние седим тук напълно безпомощни.
О’Хара стана, отправи се към леглото, хвана я за ръцете и я изправи на крака. После я прегърна леко. Прегръдката беше по-скоро приятелска и трябваше да я убеди, че няма от какво да се страхува. Почувства се трогната от този простичък жест, а и топлината на тялото му бе така успокояваща.
— Всичко стана прекалено гадно, твърде бързо — каза той.
— Беше прав — призна тя, — когато каза, че онези от мафията се занимават с детинщини.
Той я погали с пръст по бузата и го прекара по контура на лицето й.