На лицето на малкия мъж грейна усмивка на гордост.
— Това можеше да си остане моя тайна, но… първо, трябва да ви призная, че познавам този Данилов. Той идва в този хотел много пъти в течение на една година. Le Sorcier беше твърде зает с компютъра си, за да му обърне някакво внимание, но Жоли! Ха, аз го опознах, е, не професионално, разбира се, тъй като той изобщо не говори на тази тема. Но ми довери, че често посещава Хаити и аз го свързах с някои от моите приятели там. Знаех, че ако е в Хаити, ще мога да го намеря и voila, направих го!
— Някакъв манастир — замислено каза О’Хара. — Кой би си помислил, че ще намери най-опитния убиец на Европа в манастир!
— Да — съгласи се Магьосника, — и кой уважаващ себе си монах би прибрал този мръсник?
— Скоро ще разберете — каза Жоли доста високомерно и излезе от стаята.
Кап Хаитиен, тих град в Basse Terre — тясна ивица низини в полите на планините в северната част на Хаити — беше на четирийсет и пет минути път зад гърба им, заедно с трийсет мили от най-лошия път, който О’Хара някога беше виждал. Магьосника не бе обърнал на това никакво внимание като човек, прекарал почти десет години в Карибския район. Но когато прашният стар шевролет започна да ръмжи и стене, изкачвайки се по една от многото планини по северното крайбрежие на страната, дори пианиста започна да издава признаци на безпокойство. Над острите като кинжал върхове започваха да се събират черни облаци. Дъждът вече се изсипваше по планините в далечината. Съвсем неочаквано пътят свърши в каменна стена. Момче на не повече от девет-десет години ги чакаше с три мулета.
— Какви са тези магарета! — прошепна Магьосника. — Жоли не спомена, че ще трябва да яздя някакво шибано магаре!
— Жоли въобще каза малко неща.
— Тази малка сладникава жаба! Той има много перверзно чувства за хумор. Не за първи път ми връзва тенекиена кутия за опашката.
— А още не сме пристигнали — отбеляза О’Хара.
Били, техният водач, не бе казал и дузина думи от момента, когато ги посрещна на летището. Не се държеше враждебно, но явно не бе от приказливите. Беше висок, мършав, кожата му имаше цвета на мляко с кафе, ръцете и раменете му преливаха от мускули и имаше огромни длани с възлести пръсти. Лицето му беше издължено, сякаш изсечено, с хлътнали бузи. Момчето с мулетата приличаше на него и можеше да му бъде син.
Били слезе от колата и им направи знак да го последват. Каза няколко думи на френски на момчето, което се качи в колата. След това Били с жест ги подкани да се приближат към мулетата.
— Трябва да побързаме. Ще бъде най-добре, ако стигнем там, преди да ни удари бурята.
— Далече ли е? — попита Магьосника.
— Може би на трийсет минути нагоре. Не е далече.
Магьосника тъжно погледна О’Хара.
— Трийсет минути изкачване в планината на муле. И той смята, че това не е далече.
Те потеглиха по ръба на скалата. Почти отвесният склон се спускаше до самата пътека, която не бе по-широка от пет фута. По-нататък планината започваше да се спуска към долина на неколкостотин фута пред тях. Вятърът започваше да вие около тях, напомняйки за приближаващия дъжд, а някъде над зъберите се разнесе тътенът на гръмотевица.
— Този път ще скъсам задника на Жоли. Наистина този път ще му откъсна едно добро парче и ще го закова на стената над пианото.
— Магьосник, та той ни намери Данилов.
— Не ми каза, че ще трябва да яздим шибаните мулета по склона на планина и че ще се движим по пътека, широка колкото ивица бекон. Мно-о-го смешно! Той е като всички проклети жабари — перверзен!
— Не е жабар, Магьосник. Той е хаитянин.
— Говори като жабар, перверзен е и за мен това е достатъчно да бъде жабар — извика Магьосника.
— А какво щеше да правиш без него? — извика в отговор О’Хара, надвиквайки воя на вятъра.
— Щях да спя по-добре нощем — извика на свой ред Магьосника.
Мулетата бяха с толкова гаден нрав, че това само по себе си предизвикваше страх. Били водеше процесията. Магьосника, който не преставаше да проклина, бе в средата, a O’Xapa оформяше ариергарда. Вятърът ги блъскаше, прониквайки през летните им якета. Пътеката беше влажна и хлъзгава и едва тогава се изля дъждът. А пътеката стана още по-тясна. Били извади фенерче, като се стараеше да не изпусне пътеката.
Западно от тях над главите им надвисна La Citadelle — каменна крепост, издигната от крал Кристоф в началото на деветнайсети век, чийто мрачни високи стени се бяха вкопчили в назъбения релеф. След малко тя се скри във водната пелена и спускащия се сумрак.