Той се приближи до O’Xapa и каза много тихо:
— Трябва да те предупредя, храната е отвратителна. Но обслужването, а-а, обслужването е превъзходно. Абсолютно… превъзходно. Никакво бърборене и всичко се изпълнява веднага. Е, определено не е… разбира се, че не е… абсолютно не е „Плаза“ или „Савоя“, но нека не забравяме, че в Египет храната изобщо не е добра, никога не е била. Пътуваш ли?
— Аз си тръгвам — прошепна отново Магьосника. — Ако послушам още малко, после могат да ме освидетелстват.
O’Xapa не му обърна внимание и продължи в избраната насока:
— Мистър Данилов, знаете ли кой съм?
Данилов обиколи стаята, оглеждайки лицето на O’Xapa под светлината на свещите.
— Мой приятел? Мой брат? Мой учител, мой свещеник, мой шофьор, мой враг? L’ennemi, да. Моят… личен… палач.
— Знаете ли кой съм? — настоя O’Xapa.
Лудият българин отново седна и сви устни.
— Винаги съм се представял добре на тестовете — каза той замислено и неочаквано заяви: — Ти си онзи, когото наричат Моряка.
O’Xapa се смути.
— Това е вярно — каза той изненадано.
— А ти — обърна се той към Магьосника — си онзи с хотела.
— Проклет да си — каза му Магьосника.
Данилов отново върна погледа си върху О’Хара.
— Ти се отърва.
— Отново правилно.
— Отърва се. Да, помня те. И аз се отървах. Което не беше много лесно да се направи.
— Защо мислиш, че е така?
— Защото те не го искат. Не е безопасно. Предпочитат крайното решение.
— Кои са „те“?
— Тела без лица, гласове по телефона, разпореждания „Убий този, убий онзи!“. С каква цел. Не те интересува. О, извинете, excusez-moi, monsieur.
— Кой е Хамелеона?
— Знам, и не знам.
— Как изглежда?
— Като всеки и като никой. Той е хамелеон. Хамелеонът никога не е това, което изглежда.
— Какво знаеш за Мастър?
Той стана отново предпазлив. Очите му обиколиха стаята.
— Много е опасно да ги подценяваш, разбираш ли.
— Кого да подценявам? Мастър ли имаш предвид?
— Те са расисти философи. Не можаха да го направят. Не искаха да го направят, и сега… сега за мен няма друго място, освен тук. Това е моята… лисича дупка.
— Защо избяга, Данилов?
— Остарях. Артритът. — Той повдигна изкривените си ръце. — Безчувствени са. Толкова много лица. Един весел дебеланко в дъжда… не можеш да излезеш в пенсия. Няма такова нещо, като да спреш да работиш за тях. Когато вече не си полезен, отървават се от теб. Разбра ли? Напъхват те в… как го наричате?… — Той издаде звук подобен на бррррт. — … в шахтата за отпадъци.
— И единствената причина, поради която Мастър желае смъртта ти, е артритът?
Данилов кимна със съжаление:
— Да, това е неизвинимото. Да се разболееш. Опитах се да им попреча да разберат. Но… в крайна сметка се оказа, че има неща, които повече не можех да върша.
Той започна да бърше ръцете си една в друга. И после продължи:
— Провалих ги. А такова нещо не съществува… провал.
— Как се провали?
— Хамелеона.
— Какво за Хамелеона?
— Изпуснах Хамелеона.
— Изпусна ли го? Опита се да го убиеш, така ли?
— О, да.
— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?
— Преди да стъпиш върху мравката, трябва да я намериш.
— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?
Данилов бавно кимна. Беше се загледал като хипнотизиран в пламъчето на една от свещите.
— Това ли беше причината?
Той кимна пак.
— Провалът. Искаха да свърша работата в Хаваи, но аз бях прекалено далече. Нямах вина за това.
— Каква работа в Хаваи?
— Човекът със снимките от „Торо“.
О’Хара погледна Магьосника и изви въпросително вежди.
— Имаш предвид петролната платформа, която потъна? — попита Магьосника.
— Да. Загубихме Торнли.
— Говориш за Торнли, британския агент? — запита О’Хара.
— Да, но той смени начина си на живот. Разбрах, че го погребали в морето. Поетично, нали?