— Торнли ли те вербува за Мастър?
— Да. В Париж. Преди три години. Първата ми задача беше… беше… Симънс. Тексас. В Хюстън. Очистих го с чадъра. Умря за шест часа. Сърдечен удар. Така и не разбраха. — Той се усмихна и им намигна.
— Нека се върнем за момент на „Торо“. Те ли потопиха „Торо“?
— Да. С всички на борда. Сто и няколко души. Осемдесет милиона… сто милиона долара. Страхотен удар. Загубихме само Торнли, което не е чак толкова много, нали? Взривихме една от опорите с plastique.
— От теб се искаше да вземеш снимки на платформата, които някой друг беше направил, така ли?
— Снимките бяха на помпената инсталация. Съвсем нова, революционно нова. Но те не искаха да преговарят с тях, искаха просто да ги унищожат и онзи младеж направи снимките. Същия ден. Странно, а?
— Какво значи „същия ден“?
— Денят, в който потопиха „Торо“, беше същият, когато поискаха да свърша онази работа в Хаваи. Предполагам, че са изпратили някой друг. Аз бях в Лондон, не можах да излетя. Лошо време. Не е изненадващо.
— Данилов, кой ти нареди да ликвидираш Хамелеона?
— Телефонът.
— Куил ли беше?
— Да.
— Куил ли ти спусна санкцията срещу Хамелеона?
— Да.
— Защо?
— Без причини. Причините никога не се обясняват.
— Не можа ли да се досетиш?
— Беше се превърнал в проблем.
— Той ли ръководи операция „Мастър“?
Той кимна.
— Значи, Куил искаше да се ликвидира Хамелеона и да поеме операцията в свои ръце?
Данилов сви рамене.
— Не ми казаха причините.
Бурята навън бе утихнала. Някъде между върховете продължаваха да отекват гръмотевици.
— Къде е Хамелеона?
— Загубих го.
— Къде го загуби?
— В Токио.
— Той в Токио ли живее?
Данилов пак сви рамене.
— Може би.
— Значи Куил ти заповяда да намериш и унищожиш Хамелеона и ти го проследи до Токио, но там го загуби. Тогава ли реши да избягаш?
— Не. Намерих го и го загубих в Токио.
— Къде? Къде го загуби?
— На улицата. Пуф! и го нямаше.
— Как попадна на следите му?
— Много е дълго. Едното нещо водеше до друго. Но други преди мен се бяха провалили.
— Данилов, колко души си убил за Мастър?
— Колко?
— Да, кои?
— Симънс в Хюстън, Ричман в Ню Йорк, Гарсия в Лос Анджелис, един мъж в Техеран, друг в Гърция. И… беше студено и дъждовно… винаги студено и дъждовно… един весел човек. Пълен. Лодкар. Това беше в… в… — Паметта му отново бе замъглена.
— Получавал ли си задачи от друг, освен Куил?
— Свръзката.
— Кой е той?
Той поклати глава.
— Остави бележка в хотела: „Билетите за футболния мач са в офиса“. Това беше информация, че трябва да го направя на стадиона.
— За кого говориш?
— Симънс. Сега си спомням онзи в дъжда… това беше в Япония. Бриджис. Казваше се Бриджис. Веселия лодкар. Дебеланкото. Хванах го на излизане от ресторанта.
— Някой друг?
— Аз… не помня…
— Данилов, как разпозна Хамелеона в Токио?
— Аз… не помня…
— И никога не си се срещал с Куил?
— Куил е глас. Хамелеон е призрак. Мидас е загубен.
— Мидас? Кой е Мидас?
— Мидас…
— Това човек ли е? Място?
— Аз… не помня…
Той вдигна поглед неочаквано, седна вдървено на стола с ръце на коленете и чадъра отстрани.
— Учителят сега ще рецитира Паунд. Нали можеш да рецитираш Паунд. Какво странно име… Езра. Какво бреме означава това за детето.
— Данилов…
В същия миг той падна на колене и започна да изброява:
— Набоков, Иван, на улицата в Париж, когато отиваше за работа! Грегори… Георги, в Лондон, точно пред Парламента… — и продължи напевно да изрежда безкрайния списък на жертвите си.
— Край, Моряко — обади се Магьосника.
— Дявол да го вземе!
— Все нещо разбра.
— Той знае много повече.
— Не и тази нощ. Сега пак се скри в… лисичата си дупка.
Данилов ги погледна. В алабастровите му очи отново гореше лудостта. Той изрева като диво животно, сграбчи чадъра си, скочи и започна да шиба с него през свещите.