Книга трета
1.
На позлатените стени на древния японски храм Ока-Ри е гравиран надпис: „Сезоните се менят с дните, паметта на човек се мени с годините“. Столетия по-късно един английски поет беше изразил същата мисъл по-сбито: „В крайна сметка, цялата история се състои от спомени и клюки“.
Имаше дни, през които генерал Хукър можеше да стои с часове в тъмнината на кабинета в компанията единствено на машинката в гърдите си, с мисъл за отминалите дни, опитвайки се да запълни провалите в паметта си. Дори и в най-черния от спомените си той сякаш дочуваше грохота на оръдията и звука на тръбата. Извън това виждаше в мислите си само вихрушка от прах, затъмняваща избледнялата слава. Имена и лица му се изплъзваха като призраци при изгрев. От някогашните места си припомняше само по някое наименование, без да го свързва с нещо конкретно.
Единствено Гарви знаеше за тази агония на Хукър и я разбираше. Точно Гарви беше човекът, който се притичваше на помощ, когато старецът извикваше на глас, споменавайки имена на загинали другари или забравени бойни полета.
— Повикахте ли ме, генерале? — казваше той.
Тогава генералът повтаряше името, а Гарви, чиято памет също му изневеряваше, измисляше някоя личност и я свързваше със също измислена случка или място, за да може Хукър, временно задоволен, да се върне към бленуването. Той пишеше мемоари вече десет години и резултатът беше огромен ръкопис. Редактирането и отсяването на истината от света, който Хукър си беше създал, би отнело още десет години, така че на практика трудът му беше неизползваем.
В много редките случаи, когато прахът на миналото се изчистваше за някой час, в съзнанието на Хукър изникваха кристално ясни картини. Това изживяване беше като оргазъм за стареца. Той седеше запленен и наблюдаваше как миналото отново се повтаря пред изморения му старчески взор. Затова сред стотиците изписани страници и украсени факти имаше шепа гениално пресъздадени битки и невероятно точно описани човешки характери. Останалото беше плод на въображението му.
Хукър в никакъв случай не беше пленник на миналото си. Той можеше седмици наред настървено да се занимава с бизнес. Но идваха дни, когато той се събуждаше и казваше на Гарви: „Полковник, днес ще работя върху мемоарите си“. След това се скриваше в кабинета си, а Гарви отлагаше вече уговорени срещи, извиняваше се, променяше плана за деня. Два или три пъти в такива дни Гарви се появяваше, когато чуеше стареца да вика.
Такъв беше и днешният ден, макар Гарви да му беше напомнил за посещението на О’Хара, уговорено за късния следобед. Той попита дали да го отложи.
— Не. Това не би било благоразумно — отговори Хукър, намигайки. Беше в добро настроение.
Хукър се беше затворил в кабинета си от два часа, когато Гарви го чу да извиква най-често повтаряната фраза: „Боби, къде си, Боби?“.
Гарви влезе в просторния кабинет.
— Извикахте ли ме, генерале?
— Отново Боби. При Бастин.
Гарви си спомняше въпросния ден много добре. И също така добре си спомняше момчето.
Бастин. 9 март 1942 година. На този ден Гарви започна тригодишното си военнопленничество в известната казарма Сучи. На Хукър съдбата бе отредила да избяга при славата и в крайна сметка да се върне в Бастин, и да го освободи. А Боби така и изчезна завинаги.
— Всичко е наред, старче — каза Хукър възбудено, — спомням си много добре, благодаря ти…
Онази сутрин той стоеше на верандата пред блестящия офицерски клуб, изправен като истукан, с шлем и слънчеви очила, покриващи по-голямата част от ястребовото му лице. Беше избръснат и облечен в чиста и изгладена бойна униформа, очаквайки да се случи неотвратимото в онзи — той знаеше това — най-унизителен ден в живота му.
Беше се заслушал в глухия тътен на японските оръдия, последван от въздишките на приближаващите се 105-милиметрови снаряди, миг преди да избухнат в земята.
Японците се намираха на двайсет мили и бързо скъсяваха дистанцията. Американците бягаха в безпорядък. Дни наред остатъците от войските, подчинени на Хукър, отбраняваха тесния полуостров Бастин, заплащайки с десетки убити всяка отстъпена миля. Предната нощ японците бяха предприели страхотна атака. И ето че сега бяха обсадени и след час-два последните запаси храна, амуниции и морфин щяха да привършат. Наистина бе въпрос на някой друг час.